Ноемврийски дъжд

НОЕМВРИЙСКИ ДЪЖД

“And it's hard to hold a candle
In the cold November rain”
Guns N’ Roses

      
      
      Като неми привидения върбите бяха протегнали жадните си клони към реката. Вятърът свистеше между жилавите им израстъци. Последните жълти листа се отронваха с ням стон и падаха във водата образувайки концентрични окръжности. С безучастен поглед той следеше движението на малките кръгчета, които се уголемяваха и уголемяваха, докато най- накрая водата ги поглъщаше.
      (Край.)
      Небето бе навъсено. Сиви купесто- дъждовни облаци се бяха надвесили над кея. Всеки момент щеше да завали. Така казаха снощи по телевизията... Но него не го интересуваше. Стоеше скован, с лице наведено над огледалната повърхност, а вълничките, образувани от преминалия преди време кораб, заливаха калните му маратонки. Трепереше от (болка) студ. Не го интересуваше. Нямаше и да го интересува, даже утре да бе краят на света. Дори щеше да бъде по-добре. Много по-добре ...
      ...За него...
      животът бе свършил. Или поне това, което другите наричаха живот, той вече не го усещаше. Вече. Съзнанието му бе празно; почти празно. Бе останала болката. Тя винаги е била там, но сега беше самичка. Пулсираше в празните му гърди и пееше... реквиема. Неговият реквием (?). Като че ли нищо нямаше значение. Той обичаше НЕЯ. Но НЕЯ вече я нямаше. Загина толкова бързо и нелепо, както окръжностите се сливаха с водата. Животът я изхвърли от себе си.
      Аборт. Гаден аборт. Нелеп аборт.
      А той я обичаше.
      Както приятел обича приятел. Както приятел прегръща приятел. Както приятел целува приятел. Вече никога нямаше да я прегърне, защото калната земя се разтвори и я погълна. Тлъстата, лигава ноемврийска земя.
      Не можеше да спи. Всеки път, когато затвореше очите си, от черната мъгла изплуваше восъчнобледото лице на приятелката му. Изглеждаше толкова неестествено, изпито, лишено от живот...
      (А то беше такова.)
      Напомняше на огромната кукла, която бе намерил като малък на тавана. Куха пластмасова черупка. Не, това не беше момичето, което бе познавал всичките тези десет години. Защо трябваше да я запомни такава?
      ... защо хората умираха?
      Понякога въпросите нямаха отговор...
      (... понякога отговорите идваха без въпроси... )
      Той седна на студената влажна земя и запали цигара. Глътка отрова връщаща го отново към живота и реалността. Мислите, спомените и надеждите пърхаха в главата му и търсеха изхода навън. Но нямаше с кого да ги сподели...
      “Хей, Живот! Ела тук, искам да те питам нещо!”
      (Изкрещя на ум.)
      “Защо мълчиш, защо винаги мълчиш? Не мога повече така. Празен съм като цигарената кутия в левия ми джоб. Празнотата ми тежи! Толкова много тежи! Защо мълчиш? Защо бягаш? Може би трябва да си кажем сбогом?”
      Щеше да бъде толкова лесно. Нагазва в реката до шия и тя го повлича със себе си. На следващия ден във вестниците щеше да пише:
      “Намерен е труп на...”
      Това бяха неговите петнайсет минути слава.
      Дали наистина го искаше?
      ТЯ не би му позволила.
      Затвори очите си и си представи, че е мъртъв. Сякаш хиляди малки гъсеници запъплиха по тялото му. Започна бавно да потъва в тъмнината на съзнанието. Беше му студено, тъмно... и страшно. Задушаваше се. Чувстваше се притиснат, малък и безпомощен. И в този миг усети, че му се живее! Той изпитваше болката. Но искаше ли да я предаде на другите които го обичаха (които обичаше)? Имаше такива, много такива. А не искаше те да страдат. Не и по начина по който...
      ...Tой ...
      си спомни
      за бъдещето. С НЕЯ често си го представяха. Беше толкова обаятелно с неизвестността си. Далечно или светло или мрачно, те искаха да го изживеят и почувстват с всяко свое сетиво. Ако бяха двамата щеше да е по-лесно… Но той не бе сам. Имаше приятели. Не толкова близки, но все пак ПРИЯТЕЛИ. Хора, които държаха на него, които го подкрепяха. Изненади, любов, омраза, мъка, младост, старост: всичко това го очакваше. И той го желаеше. По-силно от всичко.
      “Вълк, точно тук и сега!”
      Лека усмивка пробяга по устните му. В устата си вече предусещаше вкусът на утрото.
      Изведнъж нечия кокалеста ръка се докосна до рамото му. Той се обърна. Зад него стоеше Смъртта. Зад очните кухини на белия и череп мъждукаха хиляди обречени човешки души.
      - Здравей! - прошепна му – Разбрах, че си ме викал. Готов ли си?
      Без да дочака отговор, тя разгърна черния си плащ и го придърпа в прегръдката си.
      Лъхна го студен, вонящ на разложена плът дъх. С всичка сила той се оттласна от обятията и й побягна. Далече, колкото можеше по-далече. Тича, докато силите му съвсем го напуснаха.
      И спря.
      
      
      ***
      
      Не след дълго се върна отново на кея. Върбите бяха там, реката беше там. Смъртта я нямаше. Дали някога я е имало? Или всичко бе просто есенен мираж?
      Той нагази до глезените във водата с поглед устремен към облаците. За миг (за един кратък отрязък от вечността) му се стори че вижда лицето на приятелката си да се усмихва иззад един от тях.
      Пое дълбоко въздух и извика с всичка сила:
      - Хей! Несправедлив живот! Няма да ме уплашиш, разбра ли!? Искам те, въпреки всичко! Точно тук и сега! Всичко бих направил, за теб!”
      Топли сълзи се стекоха по бузите му.
      Излезе от водата и се заизкачва по стъпалата към алеята.
      И животът го прие.
      Тогава, съвсем спонтанно, отговорът дойде.
      ...за да оценят другите живота...
      И напук на всички синоптични прогнози слънцето се показа и засия...
      Беше красиво като усмивка в ноемврийски дъжд.