Още един ден, един ден светлина...
Посвещавам този разказ на Васил Жечев. Бъди все така усмихнат и силен, приятелю!<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Денят му започваше винаги по един и същи начин. Точно в 8 сутринта отваряше очи, поглеждаше голямата картина, закачена над скрина и се усмихваше. Прошепваше тихичко: „Още един ден, един ден светлина...” Поизлежаваше се още около 5 мин. на спалнята, за да се поразсъни и след това с умели движения сядаше в инвалидната си количка. Докато се миеше, чуваше потракването на тигана в кухнята. Майка му приготвяше закуската. Тази мила и състарена от тревоги женица бе неотменно до него след злополуката....
Дааа, вече почти 10 години от тогава. Животът му се бе променил коренно след онзи ден, в който скелето се срина и той полетя надолу. Макар да нямаше спомени за последвалите часове, защото бе изгубил съзнание, паниката и страха все още го преследваха в сънищата. Понякога нощем преживяваше отново и отново този кошмар. Събуждаше се целия облян в пот, със сърце готово да се пръсне... Бе открил обаче един начин за успокояване и той бе – да се връща назад. След глътка вода, затваряше очи и се пренасяше в едно красиво кътче, където обичаше да ходи за риба. Припомняше си водата тъй бистра и студена, огромните камъни и надвисналите над реката клони. Виждаше приятелите си, хванали въдиците, палатката, опъната на малката закътана полянка... Чуваше смеха им, предизвикан от веселите закачки...
Отначало го болеше при всяка мисъл за живота преди, но с годините остана само една лека носталгия. Научи се да се радва на всеки нов ден. Не бе от хората, които обичат да бездействат. За учудване и радост на всички негови близки, доста бързо възвърна енергичността и духа си. Обожаваше старите часовници и сега имаше възможността да им се наслаждава с часове. Притежаваше огромна колекция, за която се грижеше като за малко дете. Всеки един часовник се почистваше профилактично на определен период. Всеки имаше точно място на етажерката. Запозна се и с един мъж, който имаше антикварен магазин и който му даваше разни стари неща за реставриране. Това бе идеален вариант за него, защото така съвместяваше работата и удоволствието. А и парите, които изкарваше, осигуряваха донякъде независимостта му, защото инвалидната пенсия бе нищожна.
Всяка сутрин докато си пиеше кафето след закуска ровеше в Интернет. Половин час наслада на очите. Така пътуваше мислено – един ден до Египет, на следващия до Аржентина... А след това се залавяше за работа. Тънките пръсти пъргаво разглобяваха поредната антика и след часове тя заблестяваше – красива и някак си тъжна, може би заради товара на времето.
Дните му се нижеха еднообразни, изпълнени обаче с толкова воля и сила, които може да побере само една изстрадала душа, полетяла за миг в небето и върнала се, за да ни научим да живеем...
© Ванда All rights reserved.
