Приказка за жабока Гилбърт
1 min reading
Гилбърт. Горският жабок се чувстваше ужасно грозен и тъжен - беше единственият жабок в гората и беше толкова неприятен на всички, че никой не искаше да е в неговата компания - птиците щом го видеха, литваха нависоко, дърветата не му даваха сянката си, а зайците бягаха уплашени. Горкичкият Гилбърт! Какво ли не се беше опитвал да прави, и то все - безуспешно: беше се пробвал да лети, но си счупи носа когато скачаше от една скала, когато се опитваше да пее, птиците ужасени бягаха от гората, да не говорим че изобщо не можеше да бяга като заек и да расте навиското като горските дървета. Никой не оцени усилията на жабока. Единствено слънцето и звездите го поглеждаха, на тях той винаги им казваше: "Добро утро!", "Добър Ден", "Добър вечер" или "Лека нощ!".
Дълго време Гилбърт се скита сам в студената и мрачна гора. Ала един ден реши да се поскита из света. Тръгна по един непознат път и стигна до града. А там хората също не му обръщаха внимание - дори на няколко пъти госпожици с токчета едва не го смачкаха. Отегчен, той още дълго се скиташе по пътищата докато там най накрая не видя блато. Там имаше хиляди жаби и жабоци като него. Сега те го посрещнаха с най-сърдечният поздрав: "Квак! Как си? Ам? Квааак!"
От този момент нататък Гилбърт вече беше щастлив жабок. А с годините разбра една много проста истина: птиците не летяха защото бягаха от него, а просто защото са създадени да летят, зайците по принцип си бяха страхливи, не се плашеха само от него, дърветата просто явно са нямали сянка.. в часовете в които той е ходил при тях. Беше пребродил доста места за да открие мястото си, но най-сетне го откри. Успя да открие и себе си.
"А някой цял живот не могат да го открият, а някой цял живот на едно място си стоят и виждат край себе си едно и също цвете или един и същи храст.." - помисли си състрадателно Гилбърт като гледаше самотното дърво край блатото.
Също така жабокът осъзна че няма грозни неща във вселената.
"Квак" - помисли си щастливо той - "ето че светът е идеално подреден, всеки си има място..".
Дълго време Гилбърт се скита сам в студената и мрачна гора. Ала един ден реши да се поскита из света. Тръгна по един непознат път и стигна до града. А там хората също не му обръщаха внимание - дори на няколко пъти госпожици с токчета едва не го смачкаха. Отегчен, той още дълго се скиташе по пътищата докато там най накрая не видя блато. Там имаше хиляди жаби и жабоци като него. Сега те го посрещнаха с най-сърдечният поздрав: "Квак! Как си? Ам? Квааак!"
От този момент нататък Гилбърт вече беше щастлив жабок. А с годините разбра една много проста истина: птиците не летяха защото бягаха от него, а просто защото са създадени да летят, зайците по принцип си бяха страхливи, не се плашеха само от него, дърветата просто явно са нямали сянка.. в часовете в които той е ходил при тях. Беше пребродил доста места за да открие мястото си, но най-сетне го откри. Успя да открие и себе си.
"А някой цял живот не могат да го открият, а някой цял живот на едно място си стоят и виждат край себе си едно и също цвете или един и същи храст.." - помисли си състрадателно Гилбърт като гледаше самотното дърво край блатото.
Също така жабокът осъзна че няма грозни неща във вселената.
"Квак" - помисли си щастливо той - "ето че светът е идеално подреден, всеки си има място..".
© Боряна Владимирова All rights reserved.
