Слънчеви отражения

                           Слънчеви отражения
  

  Камиона даде на заден ход и гарира на рампата.В още топлият  следобед, разтоварихме декорите и скоро всичко необходимо за вечерното представление беше готово.Доста преди уговорения час.
  Имах много свободно време и приседнах встрани от вратата.Трябваше да си събера мислите.Просто,нямах настроение за друго.Останалите бяха тръгнали по магазините.Бързаха, непременно да си осигурят вечерята.
  Запалих цигара и се отпуснах на затоплената от слънцето стена.Има такива дни. Когато не искам да повярвам,че лятото е свършило.Но съм абсолютно сигурен,че то все пак си е отишло...Заради нагласата да усещам всичко по-различно.За онази миризма във въздуха рано сутрин,която ми подсказваше,че нищо вече няма да бъде както преди. От неясната тревога,че нищо вече  няма да е същото...
И това закъсняло съжаление за пропуснатите мигове.
да бъда влюбен
да обичам
да бъда поне малко
по-завършен и добър
за изречените като истина
лъжи
за не успелите успехи
за любовите които ме напуснаха
и тези дето аз изоставих
защото не следвах сърцето,а разума си
за дадените и не спазени обещания
онези мои малки предателства
за които тогава лесно намирах оправдания
нали беше лято
достатъчно за да обещаеш ...
и да забравиш
докато не се появят
случайно отчупените парчета от лятото
ревниво пазени от есента
за ден като този
за да разбера търпението на мъдростта
търпението да събираш
и после да раздадеш
щедро
на всички
без да си обещавал
другите сезони,могат само да и завиждат ...

Затворих очи наслаждавайки се на момента да бъда насаме със себе си,когато дочух приглушен смях.Не исках да прекъсвам уединението си и продължих да стоя неподвижно.Приемах топлината на слънцето,което натискаше клепачите ми.Смехът се повтори.Нямах съмнения.Смееха се момче и момиче. Нещо си говореха и това което чух втория път,ме накара да се заслушам.Смехът се чу отново.Беше на момчето.Звучеше приглушено през плач.Нещо се случваше,или щеше да се случи.С усилие отворих очи.Разплетено през ресниците ми на тънки цветни нишки слънцето ме докосна в душата.Беше топло и хубаво.
  Станах и се огледах.
  В дясно след рампата и два етажа по-ниско,имаше празно затревено с бурени и коприва пространство.От там започваше стената на съседната сграда.Беше без прозорци.До нея можеше да се стигаше по преграденото с ниска заключена вратичка стълбище,което започваше от терасата на която се намирах.Тъкмо се канех да прескоча,защото смехът се чуваше от тази посока когато ...
  На стената като мълния проблесна слънчево отражение.
„Играят си децата на слънчеви зайчета“ - помислих си с усмивка и бях готов да се върна на мястото си и да продължа да разсъждавам за мъдростта на есента,когато от левия край на стената,надникна слънчево петно.Блестеше ярко върху мазилката,че трябваше да присвивам очи за да го гледам.А то,сякаш очакваше да види нещо за което никой друг не знаеше.Средата на стената беше на нивото на очите ми и това създаваше илюзията ,че се намирам в лятно кино.
  Слънчевото зайче,все още трепкаше и не знаеше да се покаже ли изцяло,когато от средата на срещуположния ъгъл се подаде още едно. Личеше,че е по-голямо и уверено се           разхождаше нагоре-надолу.Стената му беше позната.То и друг път беше очаквало нещо подобно да се случи.На същото място...

                  
   Зяпнах от изненада. 
 Нямах представа как стигах до тези заключения.Възприемах всичко асоциативно.Цялата информация се съдържаше  в движението и трепкането на петната.И аз ги разбирах.Гледах и разбирах,че са различни.Онова от левия ъгъл,като елипса,беше момиче,а триъгълника с върхът надолу–момче.И това,което се случваше приличаше...Не!Беше си уговорена среща.Едно отражение – момче,очакваше своето слънчево момиче,а тя,прикрита от ъгъла не бързаше да се покаже.Само го гледаше.Как той с нетърпението на чакащите притичваше до средата на стената и след него оставаше въпроса „Дали не идва вече?“Как бавно се връщаше на мястото си,но движението му казваше:„Жалко,още я няма.“
   Най-после изгубило търпение,момичето от слънце се показа и трепкаща от вълнение ...Тръгна към него.

   Тогава и той я видя ...

   Никога няма да забравя паузата на този момент.Една пауза в която и двете отражения сякаш замръзнаха.Невярващи,че това наистина се е случило.Невярващи,че това парченце щастие е само тяхно.Зави ми се свят.Любуваха се взаимно.Радваха се на срещата си.Изпиваха се с очи.Устата ми пресъхна.После се затичаха едно към друго ...

   И се сляха ...

   Нещо заседна в гърлото ми.

   Виждах и разбирах,че са влюбени.

   Защото пулсираха  като едно цяло,с две сърца.Заедно.

   Беше едновременно.Просто.Разбираемо.И трогващо ...

   Стоях вкопчен в перилата на терасата и гледах невярващ на очите си.В този забравен от бога град имаше влюбени,които можеха и разказваха история  като тази.Тяхна ли беше тази любов?Тяхна ли беше тази слънчева магия?А двете отражения забравили за всички хора и света,преоткриваха любовта си.Все още слети те танцуваха.И аз разбирах смисъла на играта им.Не можеха едно без друго.Съвсем простичко показваха,колко е лесно да се постигне хармонията на женско – мъжкото единство.

  Бяха влюбени и без да осъзнават успяваха да ми внушат,че това е най-истинското човешко състояние и е възможно за всички около тях.Нищо,че светът им беше ограничен от краищата на стената.Любовта ги беше събрала.И те я приемаха без да мислят,че е даденост.Нямаха условия и правила.Създаваха ги сега в момента.И затова всичко,което правеха приличаше повече на игра.Игра лишена от край.Криеха се.За да се търсят и намерят.Бягаха едно от друго.За да се догонват и да бъдат заедно .А когато това не им достигаше за да изразят онова което чувстваха.Трепетно се сливаха в един изпълнен с нежност танц.Като пеперудите.Безгрижни и щастливи се отдаваха на играта си.После търсеха уединение,намираха го и отново се сливаха.Но това сливане не беше самоцелно.То бе наградата и увенчанието за всички неща,които го предхождаха,без да ги лишава от собствените им очертания и характер.Всяко от тях запазваше формата си и когато се гушнеха едно в друго се получаваше нова по съдържание идентичност,която живееше свой самостоятелен живот.Притежаваха най-важните неща,от които се нуждаеха.Бяха влюбени.Любовта им беше безусловна.И тя преливаше енергията си,към връзката им.Така,сезона на техните отношения,винаги беше лято.
    Горещо,юлско лято ...
   И колкото по-топли ставаха срещите и игрите ,толкова повече се влюбваха,и по-силна беше любовта,а тя поддържаше отношенията им с най-висока амплитуда на трептене.

После всичко се повтаряше.Без да се страхуват,колко време е изтекло.И колко им остава.Нямаха представа за времето.Нямаха мярка за него.Бяха му неподвластни,защото всичко се случваше в настоящето.Всъщност,времето все пак съществуваше,но само като махало,което отмерваше отношенията им,между два единствени такта:Се-Га. Колкото,отношенията им бяха по–пълноценни,толкова отместването на махалото бе по-дълго и СЕГА изглеждаше безкрайно.Имаха всичкото време на света.И това ги освобождаваше от разбирането на понятия,като вчера и утре,минало и бъдеще.Нямаха нужда от думи които не означаваха нищо.Вчера,утре,бъдеще,бяха лишени от смисъл.Съществуваха и изграждаха отношенията си,сега и в този момент.Единствените неща,които разбираха и ги правеха реални и живи в рамките на техният свят.Всичко останало беше без значение.

Фантазията на играещите с огледалата,беше неизчерпаема.И за отраженията нищо не ставаше случайно.Стената беше техният дом,разделен на етажи и стаи и всичко,което правеха се определяше от това къде се намират.Не мога да кажа как го постигаха.Но ги разбирах.Виждах и разбирах,когато се събуждат сутрин,как отиват някъде, кой знае къде.Как слънчевото момиче се прибира.Нетърпението, с което очаква любимото момче да си дойде ...Колко им е добре,когато са заедно,и как нищо друго не е важно,освен да са едно до друго и да споделят взаимност.И всичкото това,изразено като движение,трепкане и танц преливащ от усещането за споделеност,която даваше и на двамата повода и щастието да обичат всяка частица от себе си.Получаваха любов,която ги караше да се чувстват значими и да се самообичат,а после връщаха тази любов към другия увеличена в пъти.И така затваряха кръгът,който всъщност е безкраен.

Отраженията,продължаваха играта си. А аз,излезнал от унеса на мислите си,решително прескочих вратичката.Трябваше да видя авторите на това своеобразно представление и да ги поздравя за прекрасното им решение.С прескоци през стъпало затичах към мястото,където се намираха играещите,като енергично започнах да пляскам с ръце в знак на възхищение.Заобиколих бетонната колона,която подпираше стълбището,преминах по тясна пътека един къс наклон и се озовах пред стара варова яма,останала от времето на строежа.Беше дълбока повече от човешки бой и тъкмо се чудех от къде ще мина,защото от ляво бяха копривата и тръните,а от дясно ямата почти опираше в стената под стълбището.Когато изведнъж го видях.Замръзнах.Ръцете ми,готови да плеснат една в друга останаха до средата на движението.Виждах,но отказвах да възприема.С такава увереност знаех,че трябва да видя двама.Не можеше да бъде иначе.Трябваше да са момче и момиче.

А той беше сам ...

 Контраста между това,което виждах сега и онова,което бях видял на стената от слънчевите отражения беше сриващ.Не знаех как да реагирам.Първата ми мисъл бе да се върна веднага назад,но той вече ме беше видял.Вдигнах ръката за поздрав,после посочих стената и отново изръкоплясках.Нямах думи.Той стана от импровизираната пейка,направена от груба талпа,в единият край на която се виждаше постеля от ватенка покриваща двете тухли,вместо възглавница.Хвана огледалата с дясната си ръка и помаха с лявата в отговор на моя поздрав.Очите му грейнаха за секунда,после някаква дълбока конвулсия го завладя и той изхлипа.Нещо средно между плач и тръпка,в която участваше цялото му тяло.Без ни най-малко да се притеснява,избърса с опакото на ръката,очите си и се поклони.По най-трогателният начин,който някога,бях виждал.Без да сваля поглед от мен.И без да спира да се усмихва .Всъщност това не беше усмивка,а едно разтягане на устата,до което прибягваме,когато се сдържаме да не заплачем.

 Слабичка издължена фигура.Носеше някакво подобие на униформа,напомняща ми облеклото на пощенските раздавачи.На главата си имаше шапка но беше толкова силно нахлупена,че караше ушите му смешно да стърчат.На всичкото отгоре,козирката и беше наполовина отпрана и когато се движеше тя ритмично подскачаше като създаваше впечатлението,че там има птица,която маха с крилото си,но не иска да излети.Беше безизразно мръсен.Някога тъмно-синя,сега униформата изглеждаше белезникаво-сива от напластените по нея прах и мазни петна.Поне в последната една седмица не беше се докосвал до вода и сапун.Ръцете му с дълги възлести пръсти бяха изцапани от огнището,което се виждаше в страни от него.Но най-впечатляващо у него беше лицето.Издължено и скулесто,каквото бях виждал само в рисунките на Ел Греко или Гоя,изкривено като гротеска от някакво подобие на усмивка,брадясало.И някъде там се виждаха тъмните бездни на очите му.Невероятни очи.Почти обезумели от болката и тихата лудост на душа,която не можеше да се побере в тялото,което обитаваше.Не искаше да говори.Отказваше да говори.Но разбираше всичко,което му казвах.И ми отговаряше с езика на жестовете.

 Подсказах му,че искам да отида при него но той поклати отрицателно глава,после завъртя в кръг ръката си,сякаш посочваше стената и пространството около нея,като ги определяше за своя собствена територия,в която другите нямаха място.Беше си изградил нещо,като собствен свят,изолиран от външният,с който го свързваше само талпата,която му служеше като пейка,легло и мост.
  
                                                                          следва