Сън
Топла, лунна вечер, сребристите вълни галят с копринен звук ушите на влюбените. Тихия бриз нашепва за отминал сладък грях и обещава нови закачливи романси. Звучи безгрижен смях, прилива донася своите богатства... бисерни миди и морски дъх наситен с чувство. Вървим по белия пясък ръка в ръка, сърцата лудо препускат в гърдите и търсят отзвук на събралата се топлина от огнения залез. Спираме при стария кораб, донесъл със себе си морският простор, игривостта на младите делфини, хиляди рибарски съдби... Писък на чайка ни оплита с чудна магия. Вдигам плахо глава и срещам твоя поглед, допреди малко той беше син като ясно сутрешно небе, а сега е потъмнял като морската вода отмиваща пясъчните следи от нашите стъпки. Срещаме погледите си и там прочитам нещо, което съм търсила цял живот. Малко уплашена отстъпвам, но не свалям поглед от теб, ти взимаш ръката ми и я слагаш на твоите силни гърди, усещам сърцето ти а погледът ти ме изгаря... Малко замъглено виждам как ти се навеждаш толкова близо, че дъхът ти ме опарва... Копнея за теб и ти го знаеш... Жадувам за твоите чувствени устни. Мечтая да погаля косата, запазила златистите отблясъци на слънцето, сега разрошена от лекия бриз и толкова копринено мека.<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Морският въздух е наситен със стаена нежност. Сълзи от щастие изпълват очите ми, ти ме притискаш до себе си... а всъщност прегръщам старият кораб... Смътно осъзнавам че съм те сънувала отново. Хубав и чаровен както винаги. Тръгвам изпълнена с непреодолим копнеж за две силни ръце, които да ме галят, за две прекрасни сини очи – блестящи по- ярко от звездите в ясна нощ, за едно сърце, което шепти обичам те...
Придойде отливът и отнесе със себе си чудният сън и магията..., но вятъра бе благосклонен да ми остави надеждата...
© Мария Илиева All rights reserved.
