Защото така трябва...
Минаваше полунощ. Ива лежеше на дивана. Слушаше тихо нежна музика и затворила очи, прелистваше страниците от живота си. Къде сгреши? Защо всичко се обърка? Искаше само да е обичана, уважавана съпруга и майка. Много ли бе това? А какво стана? Всичко се обърка и то сякаш само за миг. Мига, в който срещна Красимир и потъна в очите му... От два дена тя не беше на себе си. Думите от последния им разговор все още звучаха в ушите й...<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
- Обичам те! – шептеше той, заровил ръце в косите й.
- Недей, моля те! Не прави това! Замълчи! Нека не знам какво изпитваш. – тихо проплакваше Ива.
Очите й бяха пълни със сълзи. Изпитваше огромна болка. Гледаше как помръква лицето на Краси. Искаше да се сгуши в него, да му даде цялата стаена нежност, от която имаше нужда. Обичаше този мъж, но това беше една невъзможна любов. Месеци наред тя криеше чувствата си. Опитваше да ги подтисне, но често се улавяше как тайничко и крадешком му се наслаждава. Любуваше се на очите му, тъй черни и дълбоки, на устните, на ръцете... Мечтаеше да го докосне и да бъде негова, дори да е само за една нощ... Тя знаеше, че тези мечти са обречени, че не трябва да ги има. Ала трудно е да забраниш на сърцето да потръпва, да определиш граници на мислите... И ето сега той стоеше пред нея. Държеше ръката й. Разкриваше душата си, копнежите си...
- Не ми казвай недей! Чуваш ли? Не бягай! – молеше Краси. – Знам, че и ти го искаш. Не бива, така е, но не мога да крия повече това чувство, което ме изяжда отвътре...
Сърцето й се разкъсваше. То не беше кантар, за да постави на едната везна Краси, а на другата семейството си и според показанието да вземе решение какво да направи. В този прекрасен мил мъж намери приятелство, разбиране и уважение, което й липсваше в къщи. НО... имаше едно огромно „НО”, което я караше да не прави тази крачка напред. Обичаше го, ала не искаше да му дава напразни надежди. Той имаше нужда от съпруга, от жена, която може да сподели не само чувствата му, а и живота му. А Ива не можеше това... Кратката връзка, ако се решеше на нея, би била болезнена и за двамата.
Тя протегна ръка. Докосна лицето му. Сбогува се с мечтата си и тихичко си тръгна към дома. Краси остана безмълвен и загледан в отдалечаващата се фигура на любимата жена...
Сълзите се стичаха по умореното лице на Ива. Тя нямаше сили дори да ги попие. Лай на бездомно куче я изкара от този унес. Стана. Отиде до леглото на детенцето си. Зави ръчичката му и нежно го целуна по челото. То се усмихна, щастливо и спокойно в съня си. Ива легна до отдавна спящия си съпруг, който инстинктивно я гушна. „Дааа, така ТРЯБВА!” – с тези мисли тя се потопи в поредната неспокойна и безсънна нощ...
© Ванда All rights reserved.
