А любов нямам ...

Онзи ден бе толкова близо до мен и толкова исках тези мигове да продължат завинаги. Грабех с дъха си от всяко твое движение, поглед, усмивка, защото не знаех дали утре пак ще си тук, толкова истински, толкова искрен, за разлика от мен. Не издържах, знаех, че си само мой поне за няколкото наши минути на импровизирано щастие. Чувствах се измамна, но сигурна. Отнех времето ти, взех тялото ти, изтръгнах душата ти, откраднах очите ти, а после се чувствах толкова празна. Сега ни делят хиляди километри, а сякаш още сме толкова близо. Защото мисля за твоята усмивка и си представям твоите откраднати сини очи. Вчера това разстояние го нямаше, откъде се появи? Защо не можем да го скъсим, да го превърнем отново в няколко фалшиви прегръдки раздалечение? Докосвам те, а сякаш ръцете ми плавно потъват в пространството. Няма те … или просто аз не съм там, за да те почувствам както преди. Бързам да си вървя, а не тръгвам, нещо ме задържа там, където съм… макар, че не знам къде е това и колко ли съм далеч от онези мигове на нашата измислена любов. Забавям все повече и повече края на това, което ще ни раздели завинаги. И не на километри, а на отделни светове – моят и твоят. Веднъж ти отвори сърцето си за мен и връщане назад няма... но знаците, които ни водехa един към друг отдавна са избледнели спомени в нас ... Никога няма да бъдем същите. Ще имаме всичко, но ще молим за друго. Насита, щастие, наслада – забравям, че те съществуват. Никой вече не може да ми ги даде.<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

      Имам твоите откраднати очи, твоята изтръгната душа, твоето отнето време. А любов нямам. Обичта не идва дори и със сатенената материя на онези тъжни дрехи, които ще носим … дрехите на спомена, забравен и изстинал в сърцата ни. На пръв поглед имам всичко – приятели, семейство, късмет. Но всъщност младата жена в мен плаче, защото това твое всичко се гради върху любов. А аз любов нямам.

      Пропилях шанса си да бъда щастлива, изпуснах и последната нишка на моя живот. Проиграх твоето доверие, спечелих единствено сълзи. Но не и гумичка, с която да ги изтрия, когато вече са ми омръзнали. Лицето е застинало, очите са притворени, ръцете са покрити с бели ръкавици и нося цветя. Защото искам да погреба любовта. Старата любов, която така или иначе не мога да забравя. Ето защо я погребвам – винаги ще й нося цветя и ще й паля свещ, за да не я обиждам както обидих теб. Ще се скрия – известно време ще съм срината и някак смачкана между сълзите ми и усмивката ти. Но после ще се появя отново, за да намеря друг, на който да разкрия същността си. Колкото и да съм грешна, колкото и да те огорчих, ти не си победител. Победителка съм аз, защото ще поправя всичко като започна отначало. Ще го постигна дори с цената на един ураган от емоции и наранени чувства. Не бях права, но всички все някога грешим. А после сме по-прави от всякога, защото знаем, че ако отново направим нещо нередно, болката е много силна, разкаянието – много трудно за постигане, сълзите – парещи. Ще се роди поредната тъжно-усмихваща се утрин, която с носталгия ще ми разкаже за твоето разбито сърце. Аз го направих, аз те нараних така, аз те излъгах, че любовта я има и ще я има. Но съжалявам. И искам да ти го кажа. Опитвам се да намеря път към теб, а ти с такова удоволствие замахваш и заличаваш всички следи, които ме водят към душата ти .. Вярно е, думите ми бяха толкова фалшиви, колкото и отношението ми към теб. Но не го проумявах, поне първоначално. Твърдиш, че съм студена, но сега съм себе си повече от всякога. Повярвай ми. Или ако не можеш поне ми дай възможност да намеря любовта. Защото сега любов нямам. Но ще имам. И тогава ще плачеш, за това, че дори не си ме изслушал.

Любовта е всичко-  хубаво и лошо, вечно и кратко, истинско и измамно. Тя ту е луда, ту странна, ту силна, ту някак неразбираема, но винаги е добра, защото е любов. На какво ни учи любовта ? Да се обичаме, да се подкрепяме, да не си завиждаме, да не се презираме, да не се нараняваме. Пък и дори за момент да прекрачим границата, трябва поне да поправим грешката си. Имам всичко, а любов нямам. Имам усмивки, но те са лицемерни. Имам щастие, но то не е пълно. Имам сърце, но то е разбито. Имам чувства, но те са продадени. Имам очи, но те са насълзени. Но важното е, че имам вяра - точно такава, от каквато имам нужда. И дори да запилях накъде белите листи от стария дневник на илюзии и лъжи, аз ще намеря новите, чистите страници на живота си и ще ги напиша – с розови пастели, за да ми е цветно и щастливо.