На моят приятел Дъждът
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Обичам когато небето плаче дълго да се разхождам. Сълзите ми обожават да се целуват с дъждовните капки-само така намират утеха. Само така не се чувстват самотни и изоставени от целия безразличен, апатичен, ненавиждан свят. Толкова е пусто по улиците! Само аз и дъждът разговаряме за настоящи проблеми. Та нали сме стари приятели. Веднъж ми сподели, че всеки път когато се леел над земята е търсил сродна душа. Търсил я дълго, всяка една земна пукнатинка пребродил за да я открие, а бедните капчици се сливали в огромни локви, отразяващи небето, отразяващи страданието му. Но никой не се вглеждал в тях. Единствено гумите на колите ги мътели и правели болката на сивото небе още по-мрачна. Тогава в един такъв меланхоличен ден небето се вгледало и открило нещо невероятно. То видяло едно момиче да джапа из локвите...момиче, което сякаш се опитвало да удави всичката болка в тези наглед безлични локвички. Това момиче бях аз.
От тогава с дъжда сме приятели и всеки път, когато му стане мъчно за мен идва да си поговорим. А аз му разказвам за моите тайни, които с никой човек не споделям, тайни които никое живо същество не би разбрало. А дъждът - той се радва..обича да споделям с него, защото аз съм единственият човек, който разбира, единственият човек, в чиято душа така безутешно вали!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Адриана Стоянова Todos los derechos reservados
