Неизвървяни стъпки
Аз трябваше да измина много пътища. Аз трябваше да прекося океани, гори и да стана владетелка на всички морета...Но вместо това ме спъваше всяко камъче на пътя и всяка вълничка ме давеше. Не ми поникнаха и криле, и не можех да полетя. Останах си май с наполовина изживян живот и с неизвървени стъпки. Не, че не вървях...Тръгвах. Но по пътищата ми имаше камъни. Спъвах се, а не бях научена да ставам. Но все пак успявах да стана. Вървях си направо и направо, докато не стигнех някой кръстопът. Тогава спирах и се чудех накъде да поема? Покрай мен минаваха много хора - забързани и угрижени, неспокойни...В крайна сметка си избирах някаква посока. Често попадах в задънени улици. Връщах се. Често се и отчайвах от безкрайноста на пътя. Не знам дали вървях в пустиня или не знаех просто какво търся. Знаех, че пустотата в душата ми беше безгранична като пустотата на опожарена и ограбена къща. Не зная и колко време прекарах в самосъжаления и почивки. Знам, че покрай мен минаха много хора. Спомням си едно момче със закачлива усмивка и дълги коси...Може би го видях само веднъж и пътищата ни натам не се пресякоха. А може би и аз не вървях по вярните...Не знам. Тогава още не осъзнавах, че някакъв пясъчен часовник зловещо отброява всеки изминал ден и земните ни пътища. Вече го знам, но каква полза от това?Времето ми отне предишната сила и стъпките ми стават все по - бавни. Всяка вечер гледам звездите и се чудя, колко ли път още ще успея да измина...Накрая може би ще ме боли най - много за неизвървяните стъпки, които ще оставя. Сега се сещам за онова момче, което търсех - че беше просто хубав сън. Сън, който аз търсех цял живот...Може би сега ще кажете, че съм вървяла безцелно? Може би е така... Може би ми липсваше и воля? Понякога животът ми беше море, а аз не се научих да плувам..Вълните ме хвърляха на брега, а брегът беше безкраен лабиринт..или поне така ми изглеждаше. Но може и да съм вървяла в кръг .
И не знам кое от всичко е най - лошото. Сега седя на запустелия бряг...Мaлко по - далеч от него е морето, но нали не мога да плувам...
Толкова е тихо...Чува се само шумоленето на дърветата и онзи пясъчен часовник, който насмешливо сякаш отброява минутите, в които стоя объркана и бездействам. Би се пръснал от смях ако можеше! Но не може! А някъде сега отекват стъпки...Може би в сърцето ми или в развинтената ми фантазия. Моите неизвървяни стъпки и неоткрити пътища! Чудя се, какво ли щях да открия по тях?...Сигурно това ще си остане загадка. А сега мисля да тръгна напред, да се гмурна в разбушувалото се море, пък...каквото ще да става!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Боряна Владимирова Todos los derechos reservados
