Приказка за изгряващия залез

...Посветено на всички, които си мислят, че знаят какво искат...

         Беше жарко лято. Слънцето безпощадно обгръщаше напуканата, жадна за дъждовна ласка, почва на грубия селски двор. Дядо Петър стоеше на обичайното си за това време на деня място – под дебелата сянка на стария дъб, намиращ се точно пред малката му къщурка. Възрастният човек нямаше нито жена, нито деца, затова цялата си обич даряваше на двете козички и малкото кученце – най- добрият му приятел и единствен верен другар в трудния делник. Старецът беше доволен и на малкото, което притежаваше, но имаше нещо, което не му даваше мира. Едно пламъче, запалено още от детството, не преставаше да гори и вече се бе превърнало в негова единствена съкровена мечта, в пожар, който чака да бъде потушен. Дядо Петър жадуваше, макар за миг, да зърне морето, да усети прибоя, да докосне пясъка, да види кръжащата над морската шир чайка.

         За да осъществи мечтата си, дядото обяви за продан всичко, което притежаваше – малката къщурка и двете козички. Неочаквано бързо се появиха купувачи и ето, че денят настъпи. Стопанинът беше събрал най-необходимото в една раница и погледна за последен път дома си преди да го напусне завинаги. Помилва козичките, докосна сухата пръст в селския двор и се отправи към гарата. В джоба си имаше билет за влак и малко пари от продажбата на имота. Дядо Петър с мъка напускаше дома си, но знаеше защо го прави – в името на една цел, един стремеж, една мечта – да усети нежния допир на вълните и изгарящия пясък в напуканите си длани.

          Пътува дълго, но ето .. още няколко крачки и блянът му щеше да се сбъдне. Ето го, морето... Старецът захвърли раницата и се затича като малко дете. Седна на брега, а вълните обливаха уморените му нозе. Дядо Петър заплака... Отдавна слънцето беше залязло, а възрастният мъж все още не беше помръднал – стоеше и плачеше. Но не от щастие, не защото мечтата му се бе сбъднала, a защото осъзна, че в името на един копнеж бе продал всичко, което притежава – къщурката, дворчето, козичките, живота си .. Реши, че ще си вземе раницата с малкото багаж и ще опита да си върне загубеното. Изправи се, поогледа се наоколо, но нямаше и следа от раницата, в която бе скрил и последните си пари. Дядо Петър беше стоял прекалено дълго на брега, а някой случайно или не, бе взел неговия товар и шанса да се завърне у дома...

         Сега възрастният човек стоеше сам със своя прибой, с чайката и с мисълта, че бе поел към залеза на своя живот в името на изгрева на мечтата си..