Вик
1 мин за четене
Искам да извикам и цялата болка, събрала се от мълчанието и раздялата, да изчезне.
Няма дори една неопетнена частица, всичко е пропито с мрак и тъга, въздухът е тежък и ме стяга, задушава... Чувствам, че се дъхът ми спира... и не мога да дишам... Помогни ми!
Единствен ти знаеш как ме боли, как раненото сърце тъжи, единствен ти можеш да ми помогнеш... но стоиш безмълвен и гледаш насмешливо.
Ти знаеш, че те обичам, но мълчиш.
Да, болката от грешката е жива, ала и живият човек греши!
Една ненужна роза лежи в праха на полумрака с листа като червени капки кръв, една роза, повяхнала в очакване на летен дъжд. Но изви се буря и ленивите сенки събраха се вкупом за игра с тревожния вятър, надаващ стон – О, Боже!
Сега аз искам да умра, болката е вече твърде непосилна. Искам да се стопя сред пъстри морски миди... , а ти не ще заплачеш заради мен. Аз знам, недей отрича, че в сърцето ти ще трепне нещо за непознатото момиче.
И разгневени бури ще ме приберат с частица земна сила и розата от теб ще разделят и ще проклинат мен и теб... прости ми.! “Защо се опитваш да залъгваш и двама ни” – питат твоите очи. А аз не знам какво да отговоря... Страстта тъй силно пламти в мен...
Но ти се обърна и ми даде гръб. Загърби и чувства, и спомен, и всичко... Любовта остана една подритвана, охулена, несподелена мечта. Между нас е увиснала мъртва тишина като дебела паяжина. Завинаги разделяща ни стена се гради от твоите мисли.
И вятърът прегръща роза, неспособна да спаси една любов.
Една любов невъзможна и несподелена, изстръгната от нечий стон и зов.
Любими, ти на две сърцето ми разсече и отрече се от мен.
Но в някой ден дъждовен, във безлунна нощ, ще бдя над теб... макар и мъртва. Днес ти ме погреба в чистотата на морето, плача на чайките бе мое опело, а морската пяна бе моя бял покров – сега и завинаги...
Няма дори една неопетнена частица, всичко е пропито с мрак и тъга, въздухът е тежък и ме стяга, задушава... Чувствам, че се дъхът ми спира... и не мога да дишам... Помогни ми!
Единствен ти знаеш как ме боли, как раненото сърце тъжи, единствен ти можеш да ми помогнеш... но стоиш безмълвен и гледаш насмешливо.
Ти знаеш, че те обичам, но мълчиш.
Да, болката от грешката е жива, ала и живият човек греши!
Една ненужна роза лежи в праха на полумрака с листа като червени капки кръв, една роза, повяхнала в очакване на летен дъжд. Но изви се буря и ленивите сенки събраха се вкупом за игра с тревожния вятър, надаващ стон – О, Боже!
Сега аз искам да умра, болката е вече твърде непосилна. Искам да се стопя сред пъстри морски миди... , а ти не ще заплачеш заради мен. Аз знам, недей отрича, че в сърцето ти ще трепне нещо за непознатото момиче.
И разгневени бури ще ме приберат с частица земна сила и розата от теб ще разделят и ще проклинат мен и теб... прости ми.! “Защо се опитваш да залъгваш и двама ни” – питат твоите очи. А аз не знам какво да отговоря... Страстта тъй силно пламти в мен...
Но ти се обърна и ми даде гръб. Загърби и чувства, и спомен, и всичко... Любовта остана една подритвана, охулена, несподелена мечта. Между нас е увиснала мъртва тишина като дебела паяжина. Завинаги разделяща ни стена се гради от твоите мисли.
И вятърът прегръща роза, неспособна да спаси една любов.
Една любов невъзможна и несподелена, изстръгната от нечий стон и зов.
Любими, ти на две сърцето ми разсече и отрече се от мен.
Но в някой ден дъждовен, във безлунна нощ, ще бдя над теб... макар и мъртва. Днес ти ме погреба в чистотата на морето, плача на чайките бе мое опело, а морската пяна бе моя бял покров – сега и завинаги...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мария Илиева Todos los derechos reservados
