За глобализацията и нашенеца

МЯСТОТО НА БЪЛГАРИЯ В УСЛОВИЯТА НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Не симпатизирам на процесите на глобализация, но смятам, че като явление, тя е необратима и съвсем естествена. Ако ме попитат защо не я одобрявам, мога да отговоря с мотото на известна марка презервативи – “Поради стотици хиляди причини.” Но не личното ми мнение е предмет на това есе. Тук основната ми задача е да намеря мястото на България в съвременния свят. Смятам да стесня понятието и да се насоча към мястото ù в Европа и по-конкретно – в Европейския съюз. И така: какво се случва с нашите 111 000 квадратни километра, обхванати от световната треска за принадлежност към поне една могъща организация?

Ø      9 август 1988г. – Установяване на дипломатически отношения с Европейската общност.

Ø      17 септември 1990г. – България е включена в програмата PHARE и започва да получава ежегодна безвъзмездна помощ от ЕС за подкрепа на реформите и за подготовката на страната за пълноправно членство.

Ø      8 март 1993г. – Подписване на споразумение за асоцииране на България с Европейската общност. Влиза в сила на 1 февруари 1995г. Изпълнението му доведе до нарастване на стокообмена между България и държавите-членки на ЕС и до по-интензивни контакти и сътрудничество в редица сфери на икономиката, културата, финансите.

Ø      декември 1995г. – представяне на официалната молба на България за пълноправно членство в ЕС на Европейския съвет в Мадрид.

Ø      юли 1997г. – Подготвено е мнението на Европейската комисия относно кандидатурата на България за пълноправно членство в ЕС. Беше констатирано, че България е на път да изпълни политическите критерии за членство, но все още в страната няма функционираща пазарна икономика и тя няма да може да се справи с конкуренцията в рамките на ЕС в средносрочен план.

Ще спра за момент със сухите факти. Нямам намерение да излагам пространствено житие и битие на “ухажването” между България и ЕС, а и без това не виждам нещо да се е променило за тези осем години. Може би само болезненият гърч, който деформира страната ни, само и само да се харесаме на “Европата”. Интересно е обобщението на информационния бюлетин, от който цитирах информация по-горе. Според него: “За подготовката на България за пълноправно членство в ЕС бе разработена национална стратегия. Тя се основава върху разбирането, че присъединяването на България към семейството на европейските демокрации е основен национален интерес. От една страна, очакванията на българите от членството в ЕС са за нови пазарни възможности, чужди инвестиции, финансова подкрепа, постигане на по-висок стандарт на живот, икономическо благоденствие, по-висок международен престиж на страната, заздравяване на демокрацията, от друга страна – за известно ограничаване суверенитета на страната и нарастване на конкуренцията. Независимо от това, приобщаването на страната към обединена Европа няма алтернатива.”

От казаното дотук излиза, че ЕС е нашият спасител, и ако му обърнем гръб(примерно завъртим Стара планина на 180º, така че западняците да видят един наистина здрав балкански гръб), ще си умрем в див комунизъм, докато кòпаме лозя и ниви. А, мерси! Дежа-вю. Това обобщение поражда в мен много питанки…по-точно чуденки.

Кой казва, че приемането на България в ЕС е основен национален интерес? Омръзна ми псевдоагенции от типа на “Гарга-6” и “Хем би, хем не би” да отчитат дейност, като задават реторични въпроси на стотина или хиляда столичани и после да излиза, че съм казала “да” за идея, за чието съществуване дори не подозирам! Въпросите са реторични, защото политиците правят, каквото си наумят – разбира се, “в името на народа”. От тези сто столичани максимум пет ще са софиянци, всичко останало са селяни, захвърлили мотиките, навлекли белгийския фрак и гледали твърде много американски филми(в които забравеният от Бога кравар, пардон – каубой – Джо, зарязва Белчо и Сивушка и пристига в големия град, където всичко и всички сякаш са чакали само него). И да, в София, където е най-ниското за страната ниво на безработица, някой може и да нарежда “влизането в Европа” сред приоритетите си. Мен обаче ме вълнува лято 2006 – не с въпроса, дали най-сетне ще ни кажат “да”, а с това, дали ще има матури. Но иди обяснявай на Пиер от Франция, Петер от Германия, Питър от Великобритания и Педро от Испания, че на Пешо от Долно Нанагорнище му е все тая какво мисли Европа за него.

Въпросният Пешо НЕ разбира, че “присъединяването на България към семейството на европейските демокрации е основен национален интерес”. Пешо мисли глобално, само когато няма натрапници в задния му двор. Ще рече: когато в личния му живот има някаква относителна сигурност и спокойствие. Пешо го е еня дали бензинът ще поскъпне и с колко, кога ще му увеличат заплатата, защо му бавят аванса; чуди се дали да си спре телефона, понеже при проведени разговори за 2,67лв., плаща сметка 17,17лв., да си поддържа ли колата или с парите, които дава за автокаско, гражданска отговорност, винетки и данъци, да я продаде и да ходи на работа с такси – поне да не мисли за това, дали няма да отнесе някой неправилно пресичащ пешеходец, или дали някой хлапак няма да седне на предния капак и да огъне ламарината, и още куп практични въпроси се въртят в главата на Пешо.

За Пешо “нови пазарни възможности” означава, че вече освен в Долно, ще може да си продава доматите и в Горно Нанагорнище. “Чужди инвестиции” означава да станат ортаци с комшията Гьоре, който пък продава чушки. “Финансова подкрепа” е кметът да не иска наем за предоставените на “бизнеса” ниви. “Стандарт” е любимият вестник, а “Престиж” – марка шоколадови бисквити(доста хубави, между другото).

Защо когато кажеш на Пешо “Евпорейски съюз”, той отговаря: “О, да – висока заплата, хубава къща и бърза кола!”? – Защото точно това му липсва. Защото на Пешо му е втръснало да изхранва четиричленното си семейство с по пет лева на ден, да му тече тавана на панелката всеки път, когато завали дъжд, както и псувните всяка сутрин, понеже Москвичът не ще да запали.

Пешо може да не е “вешиз”(разбирай – “висшист”), но не е прост. Той знае, че за да изпълни новите изисквания(а той иска да ги изпълни, защото това е в негов интерес, а “интересът клати феса”, както казват старите хора), трябват пари. За европейски стандарти – европейски заплати. Но никой не пита Пешо. На него само му нареждат и го плашат. Седи Пешо и мисли, но не като шопът, дето по едно време се усетил, че само седи, не! – Пешо се опитва да измисли как от вода да направи боя. Изразът всъщност е друг, но като една възпитана млада дама, се старая да запазя добрия тон. И ако Пешо си спомни за алхимиците, то той със сигурност би им обещал цялата си тазгодишна реколта домати срещу философския камък.

Какво общо има Пешо с България? Всичко.

Първо, Пешо е уморен от изрази като “да влезем в Европа”. Пешо знае още от началните класове, че България Е в Европа, и че баш българи живеят тук още от преди 681г., което Пешо не помни много точно кога е, но знае, че е много, много отдавна.

Второ, Пешо е уморен от даването на съвети . На него му трябват пари. Той и до ден- днешен не разбира защо в милата татковина се е наложила тенденцията всичко да върви с една определена част от човешката анатомия нагоре. И защо първо ти правят цените европейски, а заплатите са същите, както по времето, когато се купуваха само хляб, кисело мляко, локум и боза.

Трето, на Пешо му омръзна от пропаганда. Най-хубавите му години минаха в следване на лозунги като:

“Мечката се мие, чисти, в потоците сребристи. Има ли за тебе пречка, да постъпваш като мечка?”

“Дръж маркуча си в изправност!”

“Водачи, бъдете осторожни! Секунда невнимание, а после – цял живот мъртъв!”

“Да живее международното положение!”

“Всяка ръка – на крак!”

“При директора се влиза само по голяма нужда!”

“Да не оставим нито един пациент да умре без лекарска помощ!”

И още, и още… И затова Пешо видя в демокрацията – нашият проводник към ЕС и голямото планетарно семейство – възможността да обърне внимание на себе си и да се самоопредели.Но не би. И затова Пешо е евроскептик. Защото му омръзна цял живот да чака заповед “отгоре”.

Четвърто, на Пешо и така си му е добре. Разкъсал обръчите на българо-съветската дружба(между народите), той е принуден да се хвърли в обятията на ЕС. И Пешо се чуди кому е нужно това. Пешо знае, че ако доматите му са хубави, никой няма да се интересува, дали България е в ЕС, или не. Те просто ще се търсят. А пък ако европейците не ги щат, можем и сами да си ги изядем.

Пето, Пешо знае, че ако иска да учи, ще намери начин. Иначе казано – Пешо може да завърши университета в Долно Нанагорнище и пак да бъде добър кадър. Съответно, ако Пешо прати магарето си в Сорбоната, то няма да стане професор, само защото учи в едно от най-реномираните висши учебни заведения.

Шесто, на Пешо му е обидно да го третират като обект. Той иска да бъде субект. Противно му е да му плащат по-ниска заплата в европейските предриятия, сякаш е втора ръка човек. И немецът инженер, и Пешо инженер. Но немецът взима ?100 000, а Пешо - ?20 000(ако е късметлия) . А иначе ЕС са против дискриминацията. Ама на Пешо може.

Седмо, Пешо си знае мястото. Вижда, че с кръпките по потурите не може да се нареди до дизайнерските костюми на Пиер, Петер, Питър и Педро. И не желае да го подиграват за това, че е такъв, какъвто е. Той толкова е страдал и търпял, че не иска повече да скланя глава никому. Който не харесва Пешо, дрехите му, маниерите му, езикът му, просто да не го кани на своята маса.

* * *

Стана дълго. И може би малко объркано. Пешо е виновен. Той имаше да каже много неща. Искаше да попита европейците защо като ни учат на толерантност, връщат автобусите с цигани още на границите си. Но го беше страх, че ще го нарекат “фашист”. А всъщност и аз, и Пешо искаме само да оставят България на мира. Да я оставят на хората, които най-добре я познават, и които могат да ù помогнат – българите.

А глобализацията да върви по дяволите…

06.10.2005г.