Командировъчна "Феерия"

    В основата на тези драматични събития,
са залегнали изключително мотиви от болната
фантазия на автора. Главните герои са
измислени - следователно, недостоверни! :-)
Но тъй като "новелата" е с отворен край,
авторът обещава на измислените си герои,
че ако го вдъхновят отново - ще ги направи
звезди в сапунен сериал! :-)))))

Пътувам път.<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Отново съм в “играта”.

Полюшва ме колата

с плавен ход.

Прозорецът – отворен.

Разпилява ми косата,

нахлуващият вятър –

вдъхва ми живот.

 

Обичам да се скитам

по страната –

днес в Сливен,

утре в Карнобат...

а после, Добрич –

златна равнината,

омайва ме

с пшеничен аромат.

 

Край Варна пък,

липите ме посрещат

с ухание на свежест

и море;

край Вълчи Дол,

череши ме подсещат,

как ги катерех,

като мъничко хлапе.

 

Градът на люляците –

Ловеч прекосявам.

За Плевен “цепя” –

пътьом (съм от там)...

по магистрала Хемус

към шоплука заминавам,

ала за Ботевград отбивам,

после към Кардам

се връщам,

а от там –

Силистра

и следват:

Русе,

Попово,

Веслец;

на ТЕЦ Марица

е последната ми “писта” –

до Стара Зара,

ми е точно

на “мамец”.

 

“Бръмча” по улиците прави.

Паркирам пред познатият хотел –

не е луксозен...

но изтънчените нрави,

не са ми чужди –

нито самоцел.

 

Преспивам.

С утрото се грабвам –

на екс изпивам,

каничка кафе;

цигара време,

някак си открадвам –

допушвам бързо,

че обектът “ме зове”.

 

И ето –

на котелното във теца –

“преслушвам” серпeнтини

ред,

по ред...

в главата мисли:

виц за баба меца,

изплува –

на овчаря,

как донася мед.

 

Наоколо се стеле прашоляка.

Заварчиците псуват:

- Пак ремонт!

Хей! Шефе!

Ти, жените ни разплака!

Пропускай!

Давай за заварки “фронт”!

 

- Не може бе, момчета!

Вий сте луди!

Какви са тия подрези

и шлак?

Ред непровари,

пори –

в шева “руди”

откривам...

неметални включвания –

брак!

Така не се работи по Европа!

Какви са тия глупости от вас?

Глави ще падат,

ако не успеем в срока,

ремонтът да довършим!

Дайте, газ!

 

И дават...

святкат електроди,

лунгуркат чукове

и флексове ръмжат –

мъжагите от всякакви породи,

работят тук

и няма лигав свят.

 

Излизам вънка –

въздух да поема;

а на небето –

бай “Електрожен”,

припича гневно...

сякаш, че Джендема

от небесата сипе,

огън разярен.

 

Потърсвам сянка.

Ров един съзирам

и скачам вътре –

влажна е пръстта...

присядам на тръба

и в сянката намирам,

спасение прохладно,

от жара.

 

Изваждам схемите.

Бележа кота нула –

скицирам триизмерният модел...

на кота десет

(при девета кула),

ще има врезка

в парният котел.

 

Прибирам папките –

ще гледам, после!

В машинното,

по-важно е

сега,

да ида

и да видя –

бригадирът, кой е;

дали турбините

се правят,

по плана?

 

Зарязвам изкопът.

Отправям се към входа

на “бункерът” –

навлизам в полумрак...

луминисцентни лампи

(стара мода),

уж светят,

през дебел “кожух” –

от прах.

 

От дъното на залата се сипят,

кънтящи,

сочни ругатни:

- Какви сте майстори бе?

Трябва да ви сритат,

по задниците...

никакви пари!

 

Насочвам се по ехото

в сумрака –

така ли ми се стори...

женски глас!?!

Но ламарина,

някаква изтрака –

настъпих...

пусто...

блясък...

фрас!

 

Разказват,

че човек в секунди виждал,

“на лента”,

своят цял живот –

в тунел,

че ужким се придвижвал,

към бяла светлина;

че чувствал Бог,

когато върла злополука,

настигне го

и губи свяст...

но ето,

как се случи тука –

увиснах в клоните

на кичест бряст.

 

И тъкмо плюх си в пазвата,

юнашки,

че метър минал съм –

незнайно, от какво –

изпука клон

и тупнах

сиромашки

в тревата,

под зеленото дърво.

 

Но, странно –

поизтупах се

и станах!

Не ме болеше нищо –

как так?

Едва тогава вече схванах,

че май не съм

на същата Земя!

 

Огледах се.

Наоколо, поле –

широко, знойно...

люшнало равнец,

а под равнецът в китки,

тук-таме,

синее весело

синчец.

 

Подскачат зайчета скокливи...

идилия!

Един поток,

извива телеса игриви,

ту с бързеи –

ту с водоскок.

 

Две яребички,

любопитно гледкат

и “бройкат ме” –

наблизо май

гнездят!

Един папуняк,

рошав

и “открехнат”

със пънк прическа,

крачи...

на парад.

 

Отнякъде креслива сойка,

довтаса

и започна с кръшен глас,

да ме докладва отривисто –

с нотка бойка –

къде съм...

що съм...

и какво съм,

аз.

 

Това “кресчендо”,

хич не ми хареса –

клюкарят сойките

и вдигат шум,

а новините

с тяхната намеса,

изстрелват се

по-бързи,

от куршум.

 

Реакцията, мигновенна беше –

лисица край дървото заситни;

чакал дотътри се –

приседна да си чеше

със лапи клюмналите,

крастави,

уши.

 

Един вълчан с увиснала опашка –

свиреп на вид –

пристигна с плавен ход;

една мецана с хълбок взе да лашка,

по дънерът на бряста –

друсайки

за плод.

 

И невестулка с гъвкава осанка,

изви се сред тревите, “яко дим” –

приплъзна се край мене,

като сянка...

видях, че съм

сред хищници,

самин.

 

Мецаната, престана да се бори

с дървото

и под сянката приседна.

Лисицата, внезапно заговори

с човешки глас

и “люто” ме погледна:

 

- Натрапнико!

Как смееш ти в земите,

на нашата Феерия,

да газиш?

Тук, кой те прати?

Адът за душите

на хората,

е друг –

отивай там,

да лазиш!

Какво си се изпружил,

като струна

в красивата ни,

лъскава ливада?

Мълчи!

Не казвай, даже дума!

За тебе знаем,

че изливаш се

в тирада.

 

Аха, да кажа нещо,

но чакалът,

излая дразнещо –

чевръсто:

- Шушона, права е!

Такива калят,

владенията ни

със изказ...

мръсно!

Нечистоплътието им –

прелива...

а аз съм истински светия –

душата мачкат ми,

красива;

да лая иде ми...

и бия!

 

- Предателче!

Ауууу, как добре го каза –

вълкът намеси се,

тъжовно –

те, хората са си проказа...

туй, заявявам

отговорно!

Луните ми объркват,

чисти –

и пречат ми,

по тях да вия.

Но, аз съм печен –

поетични глисти,

дори и в задникът си,

крия!

Не може недодялани дръвници,

Феерията тук да стъпкват!

Те, пеят за реални цици –

виталното ни джумбаре,

объркват,

така, че младичката мръвка,

от нас започва да “вазира”...

защо “реалната им дъФка”,

влече ги

и

експроприира?

 

На тоз въпрос,

размърда се мецаната

и изсумтя през ноздри:

- Здухавел!

Реални цици на поляната

и мен вълнуват,

че душевно съм....

петел!

Ала не са те,

хич такива,

защото са измислена игра –

на думи...

искам дива слива,

наистина –

не,

на слова!

А този празнодумец,

ще обърка,

петльовата ми,

мечешка душа –

ще я накара да подхвърка

и да се чувства,

като истинска жена!

За туй съм анти.

Дайте да го сдъвчем,

преди да е надигнал глас –

на бридж,

при синя трефа,

колчем

решиш да се опиташ

със импас,

да победиш –

то,

ще загубиш...

точно!

Не трябва да пасуваме,

сега –

да го напсуваме...

и бързо,

срочно –

да го изпратим

в други небеса!

 

Тук невестулката изписка:

- Виж, Лейди Меци!

Липсва ти финес!

Да го изсмучем някак,

ми се иска...

но не веднага –

не и точно днес!

Да го оставим,

тука да надзърне...

да понаправи нещо!

Някой ден,

когато си решим

и ни омръзне –

да го изритаме,

ошмулим...

окрадем!

Аз и сега крада!

Но, дребни са яйцата

на птичките

в ливадната трева.

Тоз Динозавър,

ще снесе в позлата,

дори и повече,

от хрупкави яйца!

Вий, трябва да сте хитри,

като мене...

и меркантилни –

вярвайте в това!

Когато сте сервилни,

има време

със сламка да изпиете,

коя да е

душа!

 

- Уау! Уау!

Ах! Ти си ни умница –

захласнаха се зверовете

в хор:

- Плей Феър!

Даже за светица,

ще те предложиме –

на Зверският Събор!

 

Какво нататъка се случи –

тъй, даже и недоразбрах;

небето, нещо се подлучи –

изплака дъжд...

а после в прах,

свестих се:

Кой ли тази шахта,

тъй беше скапано покрил?

Как паднах?

По стените, нафта...

полепнала...

и мазен щил.

 

Изправих се:

Ауу...главоболие –

в косата ми,

тупти цицина!

Ще проявя, май...

днеска своеволие!

От работа,

сега

ще си замина!