Любовта си отиде
В полет безгрижен преминал пожарът,
на огнено-златно безбрежно сияние.
От стаена болка плаче водопадът,
а русалка на скалите с косите си играе.
Мечтите политнали с вятър кристален,
в поляните скрит от снега минзухар е.
Луната заспива зад облак в соната,
звездите златни известие чакат.
Реките тъй буйно нашепват,
тъгата събрана в поточето.
В капка от дъжд заблестяла е,
сълзата отронена в спомена.
Пречупила птица крилото си,
днес любовта не достига...
Копнежът разпалващ не стихва,
ще търся при тебе огнището.
Не спрели да гонят мечтите си,
лъчите слънчеви, скитащи.
Бели лебеди в двойка събрани
отглеждат те патенце, сивото!
Боровинки намирам в тучни ливади,
шишарки с дъх боров събирам.
Момиче с коси от цветя разпиляни,
в килим пъстроцветен дъгата простиращ.
Разлистени нежни листенца притихват,
и повеят хладен замира в умората.
Любов от крилата понесени стихва,
мечти избледнели умират в утробата.
Стопила се с дъх от живота очакван,
блеснал за миг и потръпнал в росата.
Ти даде ми знака тъй дълго забравян,
но прости, любовта си отиде с зората!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мария Илиева Todos los derechos reservados
