Мостът

Мостът, на който се срещаме привечер не съществува в мислите. Изгражда се в очите, като песен под звуците на сребърна камбана. А сипещия се дъждец над нас попива върху дървения перипет, издаден над реки от мимолетност. Приплъзва тишината като шепот, със която безрезервно те прегръщам. Приведените клонки са вълна на горска прозорливост и уханност. Иливащата се зеленина, унася в непонятна безметежност. Мостовете побират се в дланта, реката в струйки обич се препълва. В такъв момент целуваш ми ръка, а смисълът във всичко ни изпълва.