На Юндола

На път за Милеви скали,<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

залутан между Рила

и Родопите,

изкакачвам гъсти,

борови гори

в усоето,

объркал маркировките.

 

Пътека изведнъж,

налучквам тук,

обрасла с китни,

сочни боровинки –

добре,

че всъщност

някой друг,

е газил храсталака

с туристически

ботинки.

 

На този някой,

аз благодаря,

от все сърце

на ум,

че бях загазил...

сега посока имам:

Хубав е света!

Но само преди миг,

го бях намразил.

 

Набирам се нагоре

по баира –

там светлина прозира

в края на гората...

излизам на поляна –

всъщност било,

на него хижа:

Май ми е позната!

 

А! Юндола!

Пфу!

Доста съм оплел

конците,

по горите

в планината.

Тук ще нощувам,

а пък с първият петел

ще тръгна утре –

изпреварвайки зората.

 

Хижарят ме посреща,

пак усмихнат:

- Какво?

Следата ли си изтърва?

Изглеждаш уморено

и подтиснат.

Я влизай!

Аз... камината

ще наклада!

 

 

Набързо настаних се.

Душ ударих

и вече бодър,

освежен,

към механата се запътих –

там заварих

туристки две...

така...

като за мен!

 

- Оооо, добър вечер!

Имаме компания –

любезно поздравиха ме

на глас. –

Присядайте!

Ний всъщност сме

от Дания,

макар, че сме

израснали в Бургас!

Обичаме по планините

да скитаме

през лятото –

в България,

че алпинистки сме,

а в Рила и скалите,

по-живописни са

от Алпите в Швейцария.

Какво ви води тук –

усамотен?

Вий, групата си

да не сте изгубили?

Хижарят каза,

че... сте откачен!

Ха... сякаш,

че са ви разлюбили!?!

 

- Не! Геолог съм –

прихнах също аз –

ха, добър вечер

и добра ви стига!

Чукарите катеря,

като вас,

ала по работа –

описвам ги

във книга.

 

-Ау...

извинете грубата шега!

Камината тук,

толкоз ни омая...

а и ракията е

с “мека топлина” –

май ще и се

със Вас...

да разговаря!

 

- Да си хортуваме тогава –

отвърнах аз. –

На мене ми е драго

със дами в този късен час

да споделя

за моето...

лумбаго!!!

 

- Ха... ха –

изкискаха се двете –

ах, Вие сте...

шармантен шегобиец!

Вземете чаша!

Моля,

пак –

седнете

и разкажете

за...

лумбагото-убиец!

 

- Наздраве, дами!

Ммм... хубава ракия

и отлежала!

Струва си...

достойна!

Като жена е...

истинска магия –

тъй свежа,

ароматна...

знойна!

Но да ви кажа –

в блясъкът и нежен,

цветът…

напомня ми очите

на минала любов

с блондинка стройна,

преди години…

на морето…

сред вълните...

 

- Ауу...

за любов ще си говорим!

Но, казвайте!

Не спирайте, така!

Не сме и мислили,

че с мъж ще си бърборим,

за чувства

в тази дива планина!

 

Погледнах ги –

и двете с любопитство,

тъй искрено, се взираха

във мен

с очакване –

камината лъчисто

ги озаряваше...

навънка дъжд студен

заплиска

и затропа по стъклата,

неистово,

тъй –

сякаш възмутен,

че от уюта в хижата,

вратата

го изолира

и е...

победен.

 

Отпих изтънко глътчица,

полека.

Облизах устните си

и започнах пак

в слова да “бистря”

тънката пътека,

на спомени,

копнежи

и мерак:

 

- Когато бях студент,

напет и хубав,

(бе, пич отвсякъде)

работих всяко лято,

като спасител –

пушех само Кент –

гъзарче бях

с коси от злато.

Сега съм “сребърен”

и вече по-така...

Трезор си пуша –

ала щом в душата

си спомня за ония времена...

забравям за бодежите...

в ребрата.

Но,

за болежките ми –

стига!

Нали досещате се,

как е,

на море!?!

Когато млад си –

всичко ти намига

с еротика...

и дебнеш...

за сефте!

Обичах работата си на плажа –

край теб движение

и млада плът...

чак срам ме хваща

да ви кажа,

как често

скачах по корем,

навирил...

“прът”!

 

- Но спрете –

изкикотиха се двете –

за “пръта” тук,

на тоз завой,

наздравица ни позволете,

да вдигнеме...

за Вашия...

“герой”!

И дайте да се запознаем –

та да преминеме на ти,

преди съвсем да се омаем...

ний Силва сме

и Валери!

 

- Приятно ми е –

Силвия...

Валерия –

наздраве!

Викат ми –

бат’Кольо!

Простете липсата

на “галантерия”!

Постъпих,

като същи...

льольо!

Но,

да забравим...

и да продължа!

За плажа беше думата ми,

всъщност –

сред толкова изваяни тела,

една мадама “грабна ме”

със външност.

Аз виждах я в морето,

всеки ден,

как плуваше,

тъй хубава –

руслка...

на кожата

златистият и тен,

приличаше...

намокрен...

на близалка.

По пясъка

оставяше следи,

по-ситни

и от Пепеляшка –

а вятърът пилееше коси,

палуващи

по розовата “прашка”.

Тя също виждаше,

че зорко я  следя

и често сякаш

представление,

изнасяше ми –

клатейки бедра,

край вишката ми...

в укорливо...

поведение.

Със тези “хватки” ме “уби”,

ала се правех на “разсеян”.

Не знаех всъщност...

тя...

дали...

не ще ме отзове...

“разстрелян”.

Ала набрал изглежда хъс,

веднъж отправих се към нея –

ей тъй...

в случаен ужким “тръс”...

(дори сега, ми иде да се смея).

Впил поглед в погледът и

я подминах,

но спънах се и нос забих

в грамаден задник...

не загинах,

но, че съм жив тогава...

съжалих.

Една немкиня “мощна”

бях сконфузил...

с нечакан еротичен дар –

не стига, че носа си

бях охлузил,

но прозвуча със “швайн”...

и първият шамар.

Едва тогава прелестта на кеча,

успях от опит да прозра –

немкинята с прегръдка меча,

стовари върху мене... телеса.

По плажа кикот се разнесе –

безмалко сякаш да умра...

“русалката ми” се намеси

и ме спаси от лютата борба...

 

- Ха-ха, ха-ха...ха!

Виждаш ли бат’ Коле –

прекъсна устремът ми

Валери –

това е то,

жените сме по-горе,

от вас мъжете...

будали!

 

- Хи-хи, хи-хи –

и Силвия се включи –

наздраве за “магията жена”!

Нататъка,

какво се случи

след тая пищна,

пъстра...

веселба?

 

- Наздраве дами!

Тъй де...

за жените!

Нататъка...

с “русалката” затичахме,

ръка в ръка –

и срещайки зарите

сред плясък на вълни

в любов се вричахме...

и ето,

вече толкова години,

до моята “русалка”

все се будя –

очите и

все тъй са

морско сини,

като тогава...

в тях разтапям се...

и губя!

 

- Ъ..хм! Май късно вече стана –

многозначително отрони Валери –

съвсем е точно, време за пижама,

че път ни чака днеска призори.

 

- О, да – и Силвия изрече –

наистина е време, да се спи!

Как неусетно в разговор изтече,

нощта...

в ракии и...

шеги!

 

- Така е – да!

Но, беше ми приятно,

да си побъбрим –

рекох им и аз!

Лек сън!

Да бъде утре златно,

по пътя времето,

за мене

и за вас!