По следата на сълзите
Вятъра на промяната затанцува в живота ни,
с ръка над очите зарейвам поглед
към дългия път, оставащ зад нас -
сърцето е болно от мъката на моя народ.
Оставяме земята на дедите ни.
Вълци със песен протяжна празнуват,
конете ни отвързани препускат,
а ние вървим по следата на сълзите.
Печални сълзи потичат по изнурените
зачервени бразди, по тъмночервеното лице.
Избеляла е вече боята по някога горда осанка:
днес вървим приведени и плачем
за всичко, което изгубихме,
марширувайки надалече...
от земята на нашите корени.
Миля след миля, ден подир ден,
с всеки изгрев броят ни намалява. Страдаме,
но маршируваме по следата на сълзите.
Жени и деца свличат се тежко, бездиханни,
грачат лешоядите ниско над главите ни,
а ние продължаваме да тъпчем по прашния път,
с невиждащи, скръбни очи,
отдалечавайки се от нашта свещена земя.
Поглеждам бавно към дългия път:
скърбя за всичко, което изгубихме.
Марширувайки се отдалечаваме
от земята на нашето раждане
и вървим по следата на сълзите.
Но аз знам, че не мога да отида
не е моята земя, и никога не ще я видя!
Бавно крача в сивата прах, мирише на сълзи...
Падам... обхващам земята с ръце,
духа ми с благодарност поздравява небето
и най-накрая - свободен съм,
духа ми ще полети с крилете на вятъра,
с орлите ще мине през тази земя.
Запявам с реката и вливам се в нея,
за да започна дългото пътуване към дома,
далеч от следата на сълзите.
с ръка над очите зарейвам поглед
към дългия път, оставащ зад нас -
сърцето е болно от мъката на моя народ.
Оставяме земята на дедите ни.
Вълци със песен протяжна празнуват,
конете ни отвързани препускат,
а ние вървим по следата на сълзите.
Печални сълзи потичат по изнурените
зачервени бразди, по тъмночервеното лице.
Избеляла е вече боята по някога горда осанка:
днес вървим приведени и плачем
за всичко, което изгубихме,
марширувайки надалече...
от земята на нашите корени.
Миля след миля, ден подир ден,
с всеки изгрев броят ни намалява. Страдаме,
но маршируваме по следата на сълзите.
Жени и деца свличат се тежко, бездиханни,
грачат лешоядите ниско над главите ни,
а ние продължаваме да тъпчем по прашния път,
с невиждащи, скръбни очи,
отдалечавайки се от нашта свещена земя.
Поглеждам бавно към дългия път:
скърбя за всичко, което изгубихме.
Марширувайки се отдалечаваме
от земята на нашето раждане
и вървим по следата на сълзите.
Но аз знам, че не мога да отида
не е моята земя, и никога не ще я видя!
Бавно крача в сивата прах, мирише на сълзи...
Падам... обхващам земята с ръце,
духа ми с благодарност поздравява небето
и най-накрая - свободен съм,
духа ми ще полети с крилете на вятъра,
с орлите ще мине през тази земя.
Запявам с реката и вливам се в нея,
за да започна дългото пътуване към дома,
далеч от следата на сълзите.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мария Илиева Todos los derechos reservados
Усмивки и сбъдване на желанията!
