ПОРАСТНАЛИ
Като шепа жълтици дрънчаха
стари спомени в мойта глава,
синовете ме вече стигнаха
е ,така е на тази земя.
Бързат,гонят на ръст да достигнат
раменете на своя баща
по момчешките скули пониква
вече първата мъжка брада.
Сякаш миг ни дели от далечни
дълги нощи с бебешки плач,
имах скрити си мои копнежи
да ги видя сред хорската глъч.
Ето идва и време стигнахме
да отключим вратата за тях,
колко лесно децата пуснахме
питам друже- не те ли е страх?
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Милена Христова Todos los derechos reservados
