Пълнолуние

Небе, нощ, капки, луна,
красотата на слаба и в зенит светлина,
прорязана през средата от жицата на лудостта,
бял пух, не, коприна или просто мъдростта
на вековете през взора й - съвършенство.
И ето гине моето съзнание в блаженство.
Под нея в тъмнина аз диря светлина
във красотата лунна, жива, пълна, кръгла светлина.
Тъмнина, навсякъде, ето! - светлина - луна, зеница, око.
Обсебен от мечти, в ехото на мойто тяло питам "Кой ни наблюдава? Защо?"
Дали защото, там горе, задушена от самотата
търси смисъл до дъното, в душата.
Преде завеса лека, коприна пада пред погледа устремен,
при все прозрачна, усилие непосилно е през нея да погледна заслепен.
Не се предава още, вятърът е с нея, помага с страст.
Аз зная, да зная. Тя ще види това, което не зная, че виждам - душа - част.

Ах ето! Звезда близо, в прегръдката на нежните лъчи
защо блещукаш, гаснеш ли ? - мълчи
Дали умира, задушен, неспособен дъх да вземе
от силната, тиха, най-нежна ласка на луната
или гори, изгаря, далеч от нея и все пак близо, виждащ красотата
тъмнина, извикай мойто име
събуди ме, вътре в мен, замръзнал огън - спаси ме...