Сама
Отронена въздишка в тишина безмълвна,
поех по път безлюден да те търся.
Огледах се...сама насред пустиня,
любовта на лед в душата ми застина.
И птиците пречупили крилата затаиха,
застина свидната им, тъжна песен.
Закапаха листата, тъжно се простиха,
остави ме с душа прогнила от лъжи и плесен.
Занемях, приседнах във прахта
на онзи път самотно празен.
Защо ли болката се ражда с любовта?
Защо ли беше толкоз всеотдаен?
Сама остави ме, да скитам и да търся,
дланта гореща в пясъкът пустинен.
Тишина, смразяваща дъха извира
къде си пътнико, незнаен и всемирен?
Остави ме, а толкова ми е студено,
проплака малкото дете във съня
в единствен миг сърцето хвърли наранено,
сама на прага, в черната прегръдка на нощта.
Ще я поканя да пирува с мене, глуха самотата,
без жал, стръвнишки да разкъса тя плътта.
Да пие кръв, сърцето да опие със тъга, да пие -
скръб човешка от самотните и губещи сърца.
Сърце разбито ще напия с твоята тъга,
ще моля със прокъсания плащ да ме загърне,
не ме е страх, сама поемам в тъмнина
но с изгрева отново, в твоя ден ще се родя!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мария Илиева Todos los derechos reservados
Хареса ми, Мари! Има страст в стиха ти, може би в
