Стихче за живота

Стихче весело ще посветя, но защо не знам; с песен нежна ще изпратя, но кого? И това не знам. Може би щурците, на които слушам всяка нощ свирните и ме карат да умувам? Или за луната да запея, във живота мой е спътник и за нея вечно ще милея, в небесата тя е вечен пътник. Слънцето да изрисувам – и палитрата от златна есен не ще ми стигне, знам! Поне да го опиша с песен! За прахта ли аз да пиша – по улиците вечен минувач; като котка вечно тича на живота тя е продавач. Гората – вечно наш другар във сгоди и несгоди; мъдрец голям е тя и стар – знае всичките посоки. Може пък да пиша за тревата всяка сутрин я косят с косата, какво ли сторила е тя? Живота тъй си изживя! Дали да пиша за сърната и мъжът и със рогата, стоящ днес на нечия стена? Не ще падне за него сълза! Не, ще пиша за живота, но не мога да пропусна аз Смъртта – негова сестра. Там дето сее Той, след него жъне Тя; там дето жъне Тя, след нея сее Той. И когато песен пее някой весели се или пък тъжи; Той живот ще сее нейде, другаде сестра му ще вилнее.