Ти успя
Колко дълго те търсех,
колко години пропиляни
в глупави надежди изгубих.
Как се преплитаха
денят и ноща,
мрака и слънчевата светлина.
Моя разум губеше свойта енергия,
от убийствена тъга...
А, после!?
Ти се появи, като пощада,
като светъл лъч в душата,
като фантазия непозната.
Успя да излекуваш мойте рани,
без лекарства, само с думи.
Успя да станеш нова мисъл,
в мислите от друг непроходими.
Всички, с които опитвах
да забравя свойто тайнствена истина,
ги отпращах...,
но ти ме накара да се родя,
и мисля за теб,
и ми липсваш,
и различно щастлива
гледам на света...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Надя Георгиева Todos los derechos reservados
