То ни убива..
Боли да те обичам-
и знам- да свърши трябва,
...аз ще преборя моето безсилие...
...Дали?!...
Хиляди пъти те молих...
Молих, макар че мълчах...
Казвах си- спри да го търсиш...
Казвах си- тъй и не спрях...
Заличавах те,
следите ти отново трих...
И десетки думи изричах-
на тебе...
но себе си да убедя...
А казвах ти толкова пъти,
дори щом безмълвна стоях-
...ТО НИ УБИВА,
Нека бъдем студени...
но да живеем..поне...
Откъсни се от мен...
бъди хладен, жесток,
убивай ме с поглед,
отравяй ме с думи...
ще боли, но ще отмине...
Аз ще те мразя привидно,
ще бъда неразбираща и глуха,
своята любов ще отрека...
Усмивка?! За какво говориш?
Със поглед леден твоя ще пронизвам...
Ще плача много,
ще вехна,
полета си волен ще прекърша..
Ще падна глухо на земята...
и слънчеви лъчи ще търся...
да стоплят болната душа...
А може би и тихо ще възкръсна
и слънцето във някой друг ще видя...
Не ме обичай,
щом само болка носи любовта...
Не ме желай,
и не убивай моята душа...
Тя е още млада-
моля те...
освободи я...
* Това го написах просто така- не че не е посветено на някой- но просто ми
хрумна много спонтанно, прекалено даже, за да го одобрите и оцените високо...
И въпреки това го публикувам :))
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Весенце Todos los derechos reservados
