За сбогом

Красива песен прозвуча в нощта, гласчето нежно тихо отзвучава. Подир това отрони се сълза, по кожата се спусна, мътна стана. Засвири вятъра във сухите листа, пригласяйки на тази песен жална. Запръска дъжд и сухата земя пое го жадно, както и сълзата. И облак сив, луната кръгла зряла, покри със тъмния си и печален зной, а тя от този плесен погрозняла залезе и угасна във покой. По шията се плъзна пояс бял и стегна здраво ленентата кожа - присвити устни, парещи очи и много, много болка във сърцето. И после плясък, тропот, празен стон! Разцепи вик със болка тъмнината! Повя ветрец. Изплашеният кон присви се плахо сякаш е виновен. Дали сега природата разбра? Усети ли тя ехото в сърцето, на сетните му трепети? Само избра за срещне тук смъртта в полето. Задуха вятър сякаш подивял и черен смог в небето се разнесе. Огромни ледни парещи зърна обсипаха душите и полето. И като виждам в този образ блед, съдбата на душите на цяло поколение, към хората, към сивата земя покланям се за сбогом... и към тебе!