Ляльо

В къщата, точно след плод и зеленчука живееше един Ляльо. В същност името му е Александър, но когато бил на две годинки го попитали как се казва и той отговорил- Ляльо, и от тогава та до ден днешен така и останало. Ляльо е щастливеца от улица "Лютиче". Щастливец е, защото все ще намери причина да се усмихне и да подари добрина. Той е специален човек. Най- специалния, ако мен питате, но...

В очите на съседите изглежда доста смахнат или леко чалнат- погален от пръчката на лудостта, но е факт, че децата го обожават. Играе с тях, като равен. Катери се по дърветата и хич не му пука, че коленете му са осеяни с белези. Ходи с изподрани колене и все ще намери добра дума дори за най- намръщения човек. Александър отдавна е порастнало момче, но кой ти забелязва такива подробности освен прекалено възрастните или прекалено смачканите от ежедневните си проблеми хорица. Един ден вървя си по улицата и го гледам- Ляльо върви и си подсвирква.

Ухилва ми се и вика:

-Виж какво намерих- птица.

-Какво ще я правиш?- питам учудено аз.

-Ще превържа крилото й, а после когато оздравее ще я пусна в небето където й е мястото. Тази птица е с късмет. Представяш ли си какво би могло да се случи, ако котката на бай Марин я бе намерила. Има птица- няма птица. Горката.

После се навежда и я целува по главицата, а тя кротува, като че разбира неговата добрина и загриженост.

-Ляльо, тази птица е късметлийка- казвам и после се разделяме.

"Той е щастливец. Толкова е зает да прави добрини, че няма време да почувства тежестта на живота" си мисля, а дъждът ръми и мокри главата ми.

Обръщам се, за да погледна още веднъж щастливеца.

Косата му стърчи на всички посоки. Носът му осеян с лунички сякаш се закача с мен. Зъбите му са едри, а усмивката му една такава топла извираща от сърцето му и най- коравата душа може да разчувства и трогне.

Точно тази усмивка пропука леда в душата на бай Марин. Запомням Ляльо там на улицата със стичащи се капки от нежен дъжд по лицето и усмивка, а в ръцете му птица.

Бай Марин е толкова стиснат, че дори обувки не си купува. Ходи по галоши, а има пари.

-Галоши от времето на дядо му- казва тате. Сигурно е прав.

Дори пръстите му стърчат навън през дупките. Една вечер се прибирал, а някакви хулигани го нападнали. Решили да претарашят джобовете на скъперника. Ляльо

чул виковете му за помощ и веднага изтичал да помогне. Отървал кожата на стареца. Онзи треперещ станал, отърсил калта от панталоните си и попитал:

-Ти защо ми помогна бре момче? Нали теб снощи погнах от градината ми, щото береш ябълки за децата от интерната?

-Лошото се забравя, а доброто се помни- казал Ляльо, като мъдрец от приказка.

После се усмихнал с онази топла и незабравима усмивка на стареца и пропукал леда в душата му. От тогаз бай Марин давал на Ляльо да бере ябълки за сираците и дори давал парици за бонбони. Хората се променят към добро стига да попаднат на когото трябва. С бай Марин бе станало чудо. Стария скъперник се превърна в най- раздаващия се човек, след Ляльо разбира се. Няма друг, като него. Няма...

Ляльо е щастливец и се раздава, като вълшебна "сложи масичка". Душата му е бездънен чувал с подаръци за всеки, като чувала на дядо Коледа.

-Самата добрина е- казва за него баба Недялка.

-Чухте ли? Ляльо- умрял.

На улицата цари оживление. Хората шушукат от ухо на ухо и се опитавт да предпазят децата от новината.

-Не е умрял. Видях го преди няколко дни. Носеше ранена птица.

-Бутнал го камион. Завтекъл се и спасил детето на леля ти Гина от долната улица, но камиона го завлякъл...Направил го на кайма. Горкото момче. Горкото.

Става ми едно горчиво в душата. Сякаш някой ми е сипал отрова във водата дето съм пил преди малко. От очите ми започват да капят сълзи и сядам на тротоара.

Плача. Отишъл си е завинаги щастливеца...Там в небесата при птиците и ангелите. При тях...

Всичко е едно сиво и пусто. Не свят, не улица, а зандан със смазващи стени.

Скапан свят!

Мъката ме души за гърлото и иска да ми отнеме въздуха. Стиска ме безжалостно. Плача и не крия сълзите си, нищо че съм момче и все ми повтарят, че "мъжете не плачат". После се сепвам.

"Щастливците не умират, а стават ангели. Те се помнят. Помнят се."

Никой не е забравил усмивката на Ляльо и светлината, която разпръскваше. Онази птица дооздравя в двора на бай Марин, а котката никога не направи опит да я изяде. Сякаш разбираше, че тази птица е специална, защото е докосвана и обичана от най- специалния човек на света- щастливеца от ул. " Лютиче". Когато ябълката в двора натежи от плод- бай Марин отваря портата и вика:

-Ляльо, идвай да береш ябълки за децата. Узряха!

После се прибира в голямата си празна къща осиротял и смазан от липсата на Ляльо. Децата от сиропиталището прииждат и късат от вкусния плод. Смехът им е извор на самия живот.

Гледам всичко това и си мисля, че Ляльо всеки миг ще изкочи от някъде, за да ни подсети, че "Щастието е доброта и обич. Всичко! Само да имаш очи да го видиш и душа, за да го усетиш".

Щастливеца от ул. "Лютиче" ни беше разкрил тайната на вечното щастие.

То просто е в душите ни. В самите нас, като криле на птица или полъх на вятър...Или усмивка, като онази на онзи Ляльо, който всички помним.

-Ляльо, хайде ела си. Ябълките узряха.

Бай Марин вика, а гласът му достига небесата.

Един ангел се усмихва.

Ляльо!