МОМИЧЕТО-КОЕТО-НИЩО-НЕ-ЧАКАШЕ

Тъмнина и нещо лепкаво по улиците. Калните пожълтели листа обсипали тротоара зъзнат в предсмъртна агония. Миризма на локви, застояло и прогонен сезон.

Празен балкон. Доскоро някой бе седял  на него зареяно вгледан в края на улицата, без да усеща очакване. Доскоро ромоленето на дъжда по покрива бе успокоявал някого. Доскоро дъждът запълваше нечия куха душа ...

<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Уличната лампа се опитва да стопли материята с червеното си око. Асфалтът е разтворил огромните си екземи към небето. А бадемът се опитва да разцъфти.

Но животът си замина … останаха само трите легена на балкона.

А имало преди време…

Момиче, което

Е БИЛО преди време,

                          което

Е Имало преди време,       

                              което

Е чакало дълго време

               и  пазило

Дълго време

Малкото си сърце в буркан. На нощното шкафче до леглото.

За нея животът беше пазар. От малка така я бяха научили . Търгуваше с душата си. Продаваше я… като курва.  Но не беше добра в сделките. Цената, която искаше бе прекалено висока и твърде често хората я подминаваха с презрение.

“Няма нищо красиво в хората” и каза веднъж някой и избяга надалеч с мечтите и.

“Няма ли ?” запита се тя. Но не се опита да го догони. На нея и трябваха хора, не химери.

И започна да се раздава. Без да иска нищо насреща. (и все пак тайничко се надяваше че ще получи)

Орисниците  и бяха предсказали красив живот, любов и щастие. Но те бяха алчни шарлатанки. Рожби на материалния свят. За тях всяка празна надежда, която  раздаваха бе равностойна на чифт нови обувки или скъп парфюм. А и все пак на кого му пука за някво си там момиче?

Но то им повярва.

(Това е свойствено на младите души. Да  слагат фенери в тъмното без да се замислят,  че един ден те ще престанат да светят.)

Тялото и често сядаше на перваза на балкона. Левият и крак бе провесен към земята, а погледът вперен към началото на улицата. Там беше душата и…  Тя бе прекалено наивна и не знаеше, че началото е край…

Мина време. И две тела седяха на балкона. (Едното мина по улицата и откри другото .) С две души в себе си – Нейната и Неговата.

Краката им бяха провесени надолу. Държаха се за ръце. Гледаха към небето. Вечер дебнеха падащи звезди и си пожелаваха завинаги да са заедно (не знаеха, че всеки път когато те се радваха някоя мъртва душа възседнала комета, крадеше желанията им)

… през деня рисуваха дъги в безоблачното небе…

...смееха се ...

...и плачеха от радост...

…а времето дълбаеше екземи в асфалта...

Тя не ги забеляза. Просто не искаше: безоблачното щастие преиначава действителността.

Заваля.

Той се облече,  обу се и извади нещо от джоба си. Това бе нейното сърце. Той не го искаше вече, било му твъде тежко, а и вече си имало едно. Тя заплака и потъна в безвремието.

Той замина ... по волята на Хронос.

Ден след ден момичето седеше на балкона, без да очаква нищо, без да иска нищо. Само тя, лампата, улицата... В това се бе превърнал за нея светът. Не търсеше хората, а и те много отдавна бяха започнали да я отбягват. Тя бе сигурна, че ги отвращава... Беше сигурна в грозотата си...( беше човек). Никой не я докосвсаше, защото  тя не можеше да нарани никого. (хората инстинктивно се стремят към болката)

И тогава се роди жертвата. Излезе от утробата на примиреното съзнание  и проплака в омаломощената душа на момичето. Шепнеше унижения, търсеше съжаление. Понякога душата се бънтуваше искайки да избяга от себе си... и крещеше ...

( валеше ли, валеше ...)

Но ТЯ бе жертва ! 

 Така бе сигурна, така и харесваше... защото я болеше.

(хората инстинктивно се стремят към болката)

все повече...

(хората инстинктивно се стремят към болката)

   и повече ....

(хората инстинктивно се стремят към болката)

          и повече...

(хората инстинктивно се стремят към болката)

    Докато...

един ден.По обед. Момичето седеше на балкона загледана в края на улицата. Нямаше очакване. Просто апатично успокоение. И тогава, по чудо дъждът спря…

Живот и лека тъга...

Светлина и мирис на свежест.

Две врабчета се къпят в локва под балкона.

Момичето погледна надолу... и видя образ. Две измъчени крещящи очи, молещи за топлина, търсещи закрила. Позната светлина...Опиянение. Това бе човекът, когото бе търсила през целия си живот...

Момичето се усмихна и образът от локвата се усмихна.

“Ела при мен, не се страхувай !” каза му .

“Не, ти ела при мен “ отвърна образът и гласът му прозвуча досущ като нейния...

Светлина и мирис на свежест.

Живот и лека тъга...

Момичето протегна ръце надолу и полетя... към земята.

Балконът остана празен и бързо забрави своята самотна обитателка. (предметите нямат памет... затова винаги изглеждат щастливи).

 Сърцето от нощното шкафче до леглото спря и се вмириса. Вече нямаше за кого да бие.   

Само бадемът се сещаше за момичето-което-нищо-не-чакаше отвреме на време и по сивата напукана кора избиваха едри капки. Плачеше докато асфалтът  разтваряше огромните си екземи към небето, а уличната лампа се опитваше да стопли с червеното си око материята...