Наистина
Наистина. Когато ми каза, че утрото ще ми донесе малко разнообразие, аз не повярвах или по-скоро се опъвах на собствената си интуиция. Нали все пак сънувах истината за нашето дете. Тогава ти ми показа пътят, по който то ще дойде при нас, онази равнина с овес и макове, разляли нежните си цветове като капки невинна кръв. Тясната пътека се виеше между крехките стeбълца на пролетното ухание, а осите повдигаха леката влага с огрижените си крилца. Тогава ти ми каза: ще дойде оттам, защото утрото го влачи с бързата си сянка към нашите сърца. Не го пъди, а го изслушай. Опитай се да разбереш.<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Да разбера какво? Това, че ти ме изостави преди три години, предаде ме на прашните ми спомени и тъжната луна? Онази, с която някога танцувахме обезумели от наслада?
Чуй ме! Това е то – детето ни! Помниш ли когато ти казах, че не си се отказала от мен? Онази нощ, когато ме помоли да се махна, да напусна болният ти спомен, защото мислеше, че мъката е достойна да ме замести? Не искаше ли да сме заедно?...
Да сме заедно? Така ли... не помня кога беше това „заедно” това „ние”, което ме пазеше от мрачните ми настроения. А сега и това дете! Защо сега?
Събудих се потна и стегната като в менгеме. Някак си не разбирах, защо ме преследваше един и същи сън от доста време. Все така цветен и притискащ. Гузната ми съвест ме изтискваше в капана си от илюзии.
Навън луната се кикотеше с писъка на совата и нагло ме погледна през изкривените отражения на стъклото. Не може така! Толкова нощи на пот и чаршафи смачкани на топка!
Нали ти казах! Какво буйстваш като подивяла? Спри се!
Не мога да повярвам!... не ме мъчи... кажи ми, защо ще дойде сега, сега когато вече не искам да дишам? Какво ще мога да открия за него в този свят, какъв образ ще успея да издам от тъмните си тайни за това дете? Макар и наше...
Глупачето ми! Та ти си готова за откровение, не се страхувай! Не мислиш ли, че е крайно време да споделиш комфорта си с останалия свят?
Ще ме сметнат за луда! Не, няма начин!
Послушай ме! Ти си истински готова да бъдеш майка. Остави на мен тревогите и трескавите мъдрости! Застани на едно място и се успокой.
Ще бъдеш ли до мен когато дойде?
Да.
Въздухът натежа от влагата на събуждащото се поле. Малките капчици пот попиваха по мократа ми кожа. Вървях забързана към хлебарницата в селото. Бах помолила хлебаря да ми запази два от неговите хляба. Нямах пари, нямах и работа, а и бях от скоро в селото. Намерих си подслон в една от крайните къщи, отдавна изоставени като нежелани годеници. Каквато бях и самата аз. Къщата не беше малка и беше зейнала като огромна гладна за живот човекоядка.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Патриша Todos los derechos reservados
