ПО СЪЩИЯ ПЪТ - на дядо

ПО СЪЩИЯ ПЪТ

         на дядо Гошо

   Вървяхме тихо под нажеженото като котлон небе. По същия път. Аз и много други хора около мен и зад мен. Слънцето беше безпощадно. Вървяхме към близките новоселски гробища. И сълзите бяха горещи. Изнизваха се бързо по лицата, продължаваха надолу, падаха където сварят, за да сторят път на новите, неуморно извиращи от очите сълзи.
   Изведнъж си спомних нещо от детството си. Как аз, баба и дядо отивахме на гости у лелини. Минавахме винаги по тази улица. И винаги дядо вървеше на един-два метра напред от двете ни и не можехме да го догоним. Беше от хората, които не могат да вървят бавно. Повече се уморяваше така. И земният му път не беше никога в застой. Само след като се разболя...
   Болестта прави от хората тежко бреме за близките им. Оставя от човека само тялото му. Колко ли коварна може да бъде една болест, която пречи на това да изразим истинските си чувства, да кажем на близките ни какво означават за нас?
   Имаше паркинсон. Започна с треперене на ръцете и краката. Постепенно скова пълничкото тяло на дядо и той не можеше да продължи да шие. Беше известен шивач. Всички го знаеха като “Бай Георги – шивача”. За времето си е било признание. Беше майстор на мъжките панталони. И до ден днешен ги мисля за най-трудни за шиене...
   Отслабна. Обездвижи се. Трудно му беше да се храни. Не можех да го гледам така. Предпочитах да го видя как крещи и се кара на братовчед ми и го гони из къщата, за да си понесе поредния шамар по дупето за нечия беля, в която аз обикновено не участвах... Сега като си спомня това и в съзнанието ми изникват много случки от детството, които и да искам не мога да опиша всичките.
   А днес вървяхме. И ме порази споменът за пътя ни през тази улица, за крачките на дядо, толкова жизнени и бързи, нестихващи в сърцето ми...
   Сега беше на метър-два от нас, но лежащ в черната катафалка, която също го водеше на гости, но от които никога нямаше да се прибере отново вкъщи...
   Минахме покрай една къща, в която живееше един приятел на дядо и понеже беше в инвалидна количка и нямаше как да дойде вкъщи да си вземе последно сбогом с любимия си приятел дадохме знак на катафалката да спре. Помогнаха на дядо Ангел да се придвижи с количката до катафалката. Сякаш недоумяващ какво се е случило той успя да докосне челото на дядо и пророни тихи сълзи, които не промениха израза на лицето му. Явно така се сбогуват приятелите завинаги...
   В този миг настръхнах и сълзите ми бликнаха сякаш бяха на състезание... виждах замъглено всичко пред себе си.
   Приближавахме гробищата. Слънцето ни мъчеше все така в лятната си мараня, но сълзите не пресъхваха. Само гърлата сякаш бяха жадни за нещо, за което беше вече късно и нямаше как да преглътнем... Това, че няма да го видим повече жив, това усещане винаги е смазващо, безнадеждно, безизходно и не можем да избягаме... Вратите са заключени, а ключът е в чужди и непознати на нас ръце.
   Остава обичта - раздадена, кътана и получила ответ... Дядо обичаше. Нас, внуците му – необикновено много. Мен ме е обичал само така. И аз го обичах, както се обича един грижовен и добър дядо.
   Един ден и аз ще мина по същия път, по който вървяхме днес. Същият – единствен за всички. Няма заобиколни пътища. Само този е. Същият път. По него ще минем всички.

Почивай в мир, скъпи дядо! Споменът за теб никога няма да бъде погребан! Аз ще го отнеса там, където ще ме отведе същия път. В тайната, неразгадана и до днес. Великата пророчица Ванга казва за смъртта, че е по-висше ниво, до което ние не можем да достигнем и не бива и да се опитваме. Но колко е хубав животът. Колко е хубав денят. Слънцето. Усмивките на хората. Честните и добри очи. Не си ли заслужава да се почувства, види, опознае и макар да знаем, че си има своя свиден край, да се обикне с безкрайната обич, която имаме в сърцата си...

С това безсмъртие ни е дарил смъртният ни живот!

С любовта!