Разказ по почти истински случай

Разказ по почти истински случай<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Този ден беше 15 септември. Първият учебен ден. Но за Галя това беше последният в това училище. Тя ставаше 12-ти клас и й предстоеше трудна година – много учене, контролни и най-вече усилена подготовка за  изпитите. Светлосинята рокля на малки жълти цветчета подчертаваше красивото й тяло, косата й блестеше на слънцето с черевеникав отенък и тя излегждаше необикновено красива. Галя обу белите си обувки, огледа се за последен път в огледалото и излезе.

В автобуса си мислеше за класа си. Питаше се дали мисълта, че им остава толкова малко време заедно, ще ги сближи по някакъв начин и вече няма да се делят на няколко воюващи лагера. Тя имаше огромното желание да се разбира с всички и почти успяваше, но не можеше да понася грубите забележки, които си отправяха понякога един към друг съучениците й. Галя имаше навика винаги да взема нечия страна и да защитава правия и може би това дразнеше останалите. Но като цяло повечето хора в класа й я харесваха. Но имаше моменти, в които усещаше, че е напълно сама и никой от тях не я разбира.

Ето, че автобуса стигна до центъра. Оставаха още поне 20 минути път. Галя се почуди сама на себе си как е издържала тези 4 години да пътува толкова дълго до училище и обратно. Пътят в едната посока беше поне 40 минути и тя пътуваше всеки ден от единия до другия край на града.

Вратите на автобуса се отвориха и се качиха много хора. Но всъщност погледа и беше уловен от един средно висок, русоляв младеж, който застана точно до нейната седалка. Но тя не го погледна повече, защото смяташе, че е невъзпитано да гледа втренчено в някого. Наблюдаваше сградите и хората през прозореца, и тъй като не мислеше за нищо определено, се вслуша в радиото. Звучеше песента от филма “Маската на Зоро” и тя си помисли, че едва ли някога ще успее да изпита любовта, за която се пееше в нея. Беше свикнала да смята, че никога няма да намери човек, с когото да поиска наистина да прекара целия си живот.

В този момент тя забеляза едни особени хора, които имат навика да се качват в автобуса и просто да си взимат неща от чантите и джобовете на пътниците.  И когато видя, че един от тях си е набелязал за жертва не кого да е, а същия русоляв младеж, който седеше прав до нея, тя инстинктивно го хвана за ръката и го дръпна към себе си. Той я погледна с най-учудено и Галя му посочи с очи  фигурата зад него. Той се обърна и в този момент видя как тя бързо слиза от автобуса.

- Просто поредната джебчийка – каза му тя и се усмихна.

- В града съм само от два месеца и не ми се е случвало досега подобно нещо. Но занапред май ще трябва да внимавам.

- И то доста. Много хора се оплакват от тях, но никой нищо не може да направи по въпроса.

В този момент звънна телефона му. Той вдигна и последва кратък разговор. През това време тя се чудеше от къде намери смелостта да заговори един напълно непознат човек. Истината беше, че тя трудно завързваше разговори, с хора, които не познава добре. И това беше един човек, изникнал от нищото, а тя дори не почувства притеснение докато водеше този разговор  с него. По принцип се смяташе за срамежлива и винаги чакаше другия да проговори пръв. Само я смущаваше факта, че не можеше да види очите му – той беше с тъмни очила. А беше убедена, че очите са тази част от лицето, която говори за това дали наистина събеседникът мисли нещата, които казва, дали е заинтересован от темата и съсредоточен ли е в разговора или го тревожи нещо друго.

Но тези нейни размисли бяха прекъснати в момента, когато мястото до нея се освободи и русият младеж го зае. С периферното си зрение Галя видя как той си свали очилата.  “Това вече е друго нещо” , помисли си тя.

-         Познаваме ли се?

Галя остана малко смутена и дори учудена след този въпрос и отговори кратко:

-         Не мисля.

-         Има нещо в погледа ви, което ме кара да си смятам, че ви познавам отнякъде. Сигурна ли сте?

-         Напълно – каза тя и го дари с най-широката усмивка, на която бе способна.

В този момент вратите на автобуса се отвориха на нейната спирка. Галя каза само едно “Довиждане” и бързо изхвърча навън, защото  усети, че закъснява за срещата с част от съучениците си в близкото кафене. Тя изобщо не видя, че той слезе на същата спирка.

За нея това беше най-странното нещо, което й се бе случвало. Но си помисли, че едва ли някога пак ще го види или пък, че той нямаше да я познае при следващата им среща.

Галя плахо отвори вратата. Беше препълнено с хора, но успя да види познатите лица в дъното на заведението. Срещата мина скучно. Всеки говореше за това как е прекарал лятото, искаше да бъде нещо като център на внимание и никой не се вслушваше наистина в това, което разказват другите. Дори се случваше така, че говореха един през друг и Галя не успя да разкаже за случката в автобуса, а плавно насочи мислите си към русолявия младеж, който й бе говорил на “вие”. Това толкова рядко се случваше между млади хора, близки на възраст, даже и непознати. И се сети за мига, в който срещна очите му – най-добронамерените, най-спокойните и най-топлите сини очи, които някога беше виждала.

-         Аз предлагам да тръгваме към училище – каза една от съученичките й.

И те всички тръгнаха със смесени чувства към сградата, която ги приютяваше вече четири години. Само Галя изобщо и не си помисляше за това, което й предстои, а продължаваше да си мисли за него. И тайничко се надяваше да го види някой път в автобуса.

Бяха пристигнали почти в края на тържеството. След около 10 минути започна влизането на учениците по класове. Имаше нещо като традиция 12-тите класове да са първи. Качиха се до четвъртия етаж и влязоха в новата класна стая. Всички се разположиха на чиновете. Всяка година винаги един оставаше да се седи сам. Сега  късметът се беше паднал на Галя. “Какво пък толкова” – помисли си. Но вътрешно беше малко ядосана и дори обидена.

Ето, че влезе и класната – жената, с която всяка година се ядосваха взаимно, която беше станала тяхното кошче за душевни отпадъци и която винаги ги беше разбирала и спасявала.

-         Здравейте! Беше ми съобщено, че ще имаме нов ученик, който пристига от друг град, но не го виждам в стаята. Някой да знае нещо?

В миг започнаха разговорите за това кой би решил да смени училището си точно в годината на завършване. Но всички се радваха, защото никога не бяха имали нов ученик.

Внезапно разговорите спряха и всички погледнаха към вратата.

  - Това 12-ти б ли е?

 - А ето го и новия ученик! Добре дошъл! – се чу гласа на класната. – Това е единственото свободно място – му каза тя и  посочи стола до Галя, която се питаше дали наистина това се случва или е просто сън.

Новият ученик седна до нея и я погледна.

- Това вие ли сте? – личеше си че изобщо не е очаквал  да я види отново.

- И аз не очаквах толкова скорошна среща след тази в автобуса.

Той се усмихна.

- Даниел, приятно ми е. 

- Галя – каза кратко тя и се огледа в очите му. Нещо й подсказваше, че целият клас, очакванията за учебната година и дори самата тя са се променили.