Сълзи в нощта – II

 

Беше се съмнало вече, а и Соня отдавна беше будна, но някак си не й се ставаше и продължаваше да си лежи в леглото, потънала в своите безрадостни мисли. Чувстваше се тъй нещастна, както може да се чувства единствено човек, който има голяма нужда от някого до себе си, а е изоставен от всички.
“Как можа той да ми причини това”, помисли си тя, без сама да е наясно за кого точно говори. Но нима имаше значение...? Те и двамата я бяха лъгали безсъвестно.
Телефонният звън прекъсна мислите й. Соня трепна и веднага протегна ръка да вдигне слушалката. Щом чу гласът на Крис обаче отвърна някак разочаровано:
- А, ти ли си бил... Виж, не ме търси, за мен си просто история... – и веднага му затвори.
“Какво ми става... – запита се тя след това - Защо дори не се разстроих от това обаждане? Та нали до вчера го обичах повече от всичко...? А днес...”
Любовта й към Кристиян беше умряла в мига, в който го видя с другата в леглото. Към него тя вече беше безразлична... А, Дамян... Всъщност, сега като се замислеше, тя бе прекала много повече време с Дамян, от колкото със самия Крис през последните седмици. Той беше забавен и неотлъчно до нея, караше я да се смее със същата лекота, с която я и ядосваше и дразнеше почти непрестанно. Снощи трябваше да признае и че е наистина страхотен на вид, ако не пред него, то поне пред себе си... Желанието й да го види сега беше по-силно от всичко.
Тя стана от леглото и погледна часовника – беше станало обяд. Застана пред голямото огледало и дълго и с голямо внимание се облече, разреса косите си и сложи лек грим. По принцип не беше особено суетна, но днес трябваше да бъде неотразима, тъй като в главата й през последните минути се бе оформил план за действие.
Когато приключи, тя побърза да излезе и отиде право в кафето, в което бяха вчера с Дамян. Тя знаеше, че той почти всеки ден го посещава и силно се надяваше да го види и сега там.
- Соня! – извика някой и тя развълнувано се обърна, но за нейно голямо съжаление видя, че беше Крис пак – Искам да поговоря с теб...
Без да я попита дали може, той седна до нея, хвана ръката й и започна да й говори така все едно нищо не беше се случило...
- Мила... – с другата си ръка той нежно докосна лицето й – Толкова си красива... Човек трябва да е с ледено сърце за да е безразличен към теб... Знаеш, че те обичам, както аз знам, че и ти ме обичаш!
- Хах! – тя го изгледа на криво и с голяма доза досада – Голяма любов, няма що... И не се ласкай излишно, в мен вече не предизвикваш никакви чувства, така че не ми досаждай, и без това сега чакам друг!
Крис стисна силно пръстите на ръката й, които до преди това галеше, и тя извика от болка, но той не й обърна внимание.
- Друг!? Ха, ти не можеш да обичаш никого освен мен, не се опитвай да ме засегнеш като ме караш да ревнувам. Знам, че ако сега те целуна отново ще се разтопиш – уверено се ухили той, а на Соня й идеше да го фрасне с някой тежък предмет по самодоволната физиономия.
- Само ти така си мислиш, глупак такъв! – тя започваше да се изнервя вече – Защо просто не ми се махнеш от главата!
- Докажи ми, че греша – предизвикваше я той – Искам да видя, че няма да усетиш нищо ако те целуна и едва тогава ще си ида. Или май те е страх, а...?
Соня ядосано стисна зъби, след което промърмори едно “добре” и се наведи да го целуне...
И точно в този момент в кафето влезе Дамян, като първото нещо, което той видя беше целувката между двамата. Затова и мълчаливо се обърна и си тръгна тъй както беше и влязъл – незабелязано.
Отдръпвайки се първа, Соня отегчено каза на Крис:
- Ето, вярвам, че вече се увери колко си ми безразличен...
Той не отговори, само сви устни и излезе ядосан от заведението.
Соня остана сама. Часовете се нижеха, а Дамян все още никакъв не се появяваше и това я обезпокои. Някаква тревога я обзе, макар и сама да не знаеше защо, но определено я завладя лошо предчувствие. Желанието й да намери Дамян стана неудържимо и най-сетне тя стана, решена да го намери, дори ако трябваше да обиколи всички заведения в градчето.
Намери го на най-неочаквано място – една малка, задимена кръчма, място съвсем различно от тези, които той обичаше да посещава. Беше започнал да пие от доста рано и ако беше от онези, неспособни да понасят на голямо количество алкохол, досега да го бяха закарали в изтрезнителното.
- Ей – извика тя, проближавайки се към него – Какво правиш тук?
Погледа на зелените му очи я накара да изтръпне – толкова неприязън и толкова отчаяние имаше в тях...
- Махай се – каза тихо той – Не искам да те виждам... Знам какво си дошла да ми кажеш и не искам да те слушам...
Тя се спря и неуверено промълви:
- Че от къде ще знаеш...
- Ясна си ми като бял ден – горчиво се изсмя той – Отворена книга за всички... Но не ме интересуваш, така че иди си!
Соня застина, неспособно да каже и дума...
- Е, добре, като няма да го направиш ти, ще си ида аз! – и той стана, насочвайки се към вратата.
Тя го гледаше невярващо, усещаше как цялото й тяло трепери неудържимо. Протегна ръка към него в желанието си да каже нещо, да го спре... но думи не излизаха от устните й; душата й крещеше, но напразно тъй като той не можеше да я чуе. Сините й очи, почти виолетови сега, горяха, сълзите се стичаха неудържимо и Соня има чувството, че я задавят... Виждаше го как си отива, но не можеше да го спре.
И точно в този миг на безкрайно отчаяние нещо дълбоко в нея се прекърши и внезапно от гърдите й се изтръгна вик:
- Спри!
Дамян бавно се обърна и въпросително я изгледа.
- Върни се, аз съм тази, която е излишна тук. И ще си ида... но не сега.
- Какво искаш да кажеш?
- Просто седни...
Той бавно се върна на мястото си, а Соня отиде при човека, който пускаше музиката и говори известно време с него. След това застана пред всички, с микрофон в ръка. Не беше пяла от както завършиха училище, но всичките й познати знаеха какъв прекрасен глас има...
И така, ето я сега пред събралите се мъже в кръчмата, почти всички пияни или на път да се напият. Но тя виждаше само Дамян, за нея друг не съществуваше.
Музиката на една добре известна, красива песен тръгна и нежния глас на Соня се извиси над всичко друго, карайки слушателите да потръпват:
- How can you see into my eyes like open doors…
Дамян сякаш поглъщаше всяка нейна дума. Това беше любимата му песен, не можеше да повярва, че тя още помнеше това... И сега Соня я пееше за него...
- … Wake me up inside! Call my name and save me from the dark… Bid my blood to run before I come undone, save me from the nothing I`ve become…
Докато пееше сълзите продължаваха да се стичат от очите й, със сълзи бяха пълни и неговите очи.
- ... Don`t let me die here… There must be something more... Bring me to life!
Когато песента завърши, всички започнаха да ръкопляскат бурно, макар и това определено да не беше музика подходяща за такова място. Но нейният англески глас беше запленил всички, дори онези, които не можеха да си преведат текста на песента.
Соня и Дамян стояха един пред друг, безкрайно развълнувани. След миг вече се прегръщаха и целуваха страстно.
- Никога повече не ме плаши така – прошепна тя, като се спираше да го прегръща.
- А ти никога повече не се целувай с Кристиян пред мен.
Тя се отдръпна за момент и изненадано го изгледа. След това избухна в такъв силен смях, че той сериозно се разтревожи да не би тя да се задави.
- За това ли беше всичко!? – тя сякаш не можеше да повярва – Та, мили, аз го направих само за да му докажа, че не изпитвам нищо към него вече... Обичам само теб!
- Но не толкова колкото те обичам аз...