Аз ли съм или не съм?!

Ще дойде април и отново мрак ще настане в душата ми. Мелкор ще срази пролетта на моята любов и тя бавно ще тлее, докато от горещ пламък се превърне в утихваща жар. И тогава, пожарите запалени от този нестихващ пламък ще изпепелят всичко в нея и ще настанат вечен мрак и студ. И дори навън да царят омайна  пролет и нежност, в мен ще разраства царството на скръбта и печала. Ще протягам ръце към топлите лъчи на Анор, но никога не ще ги докосна. Само в мислите си ще жадувам за нейната прегръдка и омайните ухания на ранните пролетни цветове, но не ще ги видя, защото черно було ще виси над очите ми и те ще виждат само мрак в сивотата на своето бъдеще. Тогава ще поискам да избягам, да се скрия и да възлюбя господаря на мрака, който вече ще е завладял сърцето ми, ще искам да му се подчиня и да бъда негова спътница, защото тук, на земята няма да има покой за тъжната участ на моята съдба. Ще искам да властвам наред с него и да презра всичко човешко в себе си, ще искам да се отрека от топлотата на човешката любов и да заживея в студа на вечната омраза и ненавист. Ще искам да избягам далече - в усоите на мрака, за да се скрия от човешката си природа, защото безмерна скръб ще е налегнала душата ми и защото там ще дочакам възмездието за делата си, но уви, един ден ще се откажа. Няма да дочакам мига на своята неизбежна участ - ще възроптая срещу своето собствено бъдеще, ще отричам миналото и ще се плаша от настоящето, ще пожелая да изчезна далече, далече в сърцето на мрака, сред бездната на самотата и вечната гибел. Защото това вече не ще бъда аз, а само бледа сянка на своето минало - дух без плът и кръв, бродник, скитник. И ще се помамя по облагите на злия повелител на времето и ще се изкушавам от спасителните му пагубни стремежи ,които той ще втъче в мен чрез мислите си и ще искам те да се родят в мен, за да се отърва от болката в душата си, но не ще посмея да се  отрека от всичко в себе си, защото преди всичко съм човек и съм създадена да нося любов някому, пък дори в замяна да не получавам такава. И ще страдам, но пак ще обичам и тогава лъчите на надеждата като остриета  ще пробождат осквернената ми съвест и ще я молят да прости на себе си за дето така болезнено се самонаказвва и...някой ден ще повярвам, че може би пак ще бъда щастлива в нещастието си - дори и далече от този свят, в друго време, с други идеали. Но до тогава...ще чакам и ще дерзая, защото така трябва да бъде, тъй като това, което няма да ме унищожи ще ме направи по - силна,нали?!