Душa vs. Тяло

<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

                                                                 “Човекът е венец на творението.Трънен.”   

                                                                                                                       Ст.Лец                             Ст.Лец

Има една история как. Създателят искал да остави Божественото на безопасно място на Земята. Но Той знаел, че ако го остави на висока планина,то ще бъде открито; ще бъде намерено и ако го скрие в най-дълбокото море или най-тъмна пещера. Така че Божественото било укрито на последното място, където човек би го потърсил - в самия човек.

            Дали това са бабини деветини или самата истина, умело скрита в приказка - не зная, но всеки чул притчата, макар и приел я с усмивка, я запомня и преразказва или поне със сигурност се замисля над нея.

"Не е невъзможно", мислят си някои. Идеята Бог да се спотайва вътре в нас е твърде самонадеяна и горделива, но и много ласкаеща.

            Душата е божественото начало - нетленна и непреходна, неразгадаема. И въпреки цялата си мистика, тя е  избрала за свой дом човешкото тяло - толкова предсказуемо, ограничено и крайно.

            Някои казват, че тялото е затворът на душата, защото я ограничава. Според други тялото е прозорецът й към света, връзката й, допираната й точка с всичко извън тялото, играещо роля на нейна крепост.

            Безспорно е обаче, че създалата се (или вечно съществувала) връзка Тяло-Душа не може да бъде прекъсната. Без тяло душата не съществува - тя е идея, рееща се във въздуха. Чрез тялото душата придобива форма, очертания, а чрез сетивата му тя учи, обогатява се и живее.
 Тялото без душа е като куха черупка; поредния биологичен организъм с невъзможно за произнасяне латинско име. Според мен тялото е всъщност душата, облечена в тъкан, защото върху него се изписват всяко едно очертание и гънка, получили се от емоциите и вълненията на душата. Тя - в комбинация с времето - осейват лицето с множество издайнически белези - я около очите ще се появят онези гънчици, които ние с отвращение наричаме бръчки и се получават, когато човек се смее често(или примижва), я ще видим присмехулни тръпчинки около устата или пък бръчки по челото и между веждите на тези, които често се мръщят.

Но не всякога красивото лице  и усмивка крият зад себе си и ангелска душа и не всякога в грозното тяло се спотайва демон.

В миналото се е вярвало, че красотата на лицето и атлетичното тяло са били храм на добродетели, но днес с всички тези гримове и пластични операции не можем да разчитаме много на това. Не можем да се доверим на информацията получена от очите си, но винаги можем да разчетем чуждите очи(неслучайно са наричани прозорци на душата). Достатъчно е едно предпазливо надникване, за да открием какво крият – дали ще са откритите и дружелюбни очи на нов приятел или потайните и  неприветливи очи на човек, от когото е по-добре да стоиш надалеч.

            Душата и тялото взаимно се допълват, затова и не могат да бъдат разделени. За мен те са еднакво скъпи, защото са едно цяло и поотделно не представляват нищо. За тяхната стойност поотделно не може да бъде говорено, защото те не я притежават, но за сбора от двете - да, защото винаги цялото е по-голямо от частите.

            Краят е ясен на всички - при разделянето им настъпва смърт. Ако тялото умре, не е ясно какво се случва с душата. Дали и тя умира с него? Може би на този въпрос никога няма да бъде даден отговор, защото е трудно да се проследи пътя на нещо нематериално, освен ако не е на въздушни маси и не образува тайфуни и урагани.

Обратната връзка е по-сложна. Дали може душата да бъде убита? И ако е възможно - тялото споделя ли участта?

Ако приемем, че пороците, низките страсти и безпътният живот погубват извисеността на душата и притъпяват нейните сетива и проявления, то тялото плаща ли за нейните грехове?

В литературата има един герой - Дориан Грей, чиито живот описва духовния му крах и падение. Порокът убива неговата душа. Угаждайки на всяка своя скандална и порочна прищявка,той превръща душата си в свърталище на деморализиращи мисли и желания, злоба и поквара, арена на презряни деяния. Убивайки душата, скрита зад красивото и изящно лице, тялото му също оскотява. Сякаш разяждано от вътрешния порок, то вехне и гние, сякаш за да покаже на света скритите в него тайни.

Човекът не е могъл  да види отвъд себе си и да даде цена на материята и нетленното, но пък често пъти е разсъждавал за какво си струва да го жертваш. Какво е по-важно и стойностно от най-голямата му ценност, а именно животът му - духовен и телесен.

За всяка епоха отговорът е различен.

Днес например, наболелите проблеми се оправят с радикални решения .За това и мнозина не се изненадват от факта, че има хора, доказващи правото си с увити около тялото жици и експлозиви.

            Само допреди век, тялото си е струвало да бъде принесено в жертва на един болен мозък, решил, че поради личните си предубеждения и предпочитания, половината човечество трябва да бъде изтребено. Става въпрос, за така наречения “зъл гении” Адолф Хитлер.

            Векове преди него религията и сложната йерархия, служеща на Бог е играела роля на съдията с изпълнителна власт в лицето на Светата Инквизиция. Тогава безпрекословната вяра и упование са били много по-ценни на фона на нищожнато, грешно човешко същество.

Преди тях аскетите също са наказвали тялото си, за да постигнат възвишена и чиста душа. Това обаче не би могло да бъде вярното решение - да лишиш тялото, за да направиш душата си свята. Защото за да прогледнеш с вътрешния си взор, преди това трябва да си опознал света с външния, т.е. човек трябва да се грижи и да пречиства и двата си чифта очи.

Въпросът за какво си заслужава да поставиш душата на жертвеника отново е по-сложен.

По време на турското робство много българи - млади и стари - са държали душите си отворени само за едно - свободата. Телата си също са жертвали за нея. Смъртта се е оказвала по-добър край пред мрачната участ на всеки привел глава роб.

Следователно, когато човек има нужда от нещо ,а то липсва, той е склонен да дава високи жертви, за да го получи. Готов е да рискува тялото, а душата върви увлечена редом с него, защото от нея е дошла подбудата. Душата под формата на емоция и мисълта, родена от ума пораждат причината, следствието от която преживяват душа и тяло, слети в едно.

А дали това липсващо нещо, породило такава остра нужда е духовно - като любов, свобода, мир, а затова и непреходно или за нещо материално - пари или власт и слава във видимите им форми - това описва самата душа. В единия случай тя е богата и извисена, приближила се до божественото, а в другия е осквернена и оскотяла, загубила пътя си към човешкото.

Човекът при първия случай би бил господар на храм и богатство, а при втория - на пустош и празнота.

            Казват, че душата на човека е най-великото чудо на света, но според мен е още по-вярно, че тя е неговото огледало. Ако един ден се огледате и харесате усмихващият се образ - поздравления, може би вие сте началото към един по-добър свят с повече огледала.