Големите очи на хората

                                    "Благодаря ти, Господи, че ме запази жив и тази нощ… "
                                                                                                Утринна молитва


   Човешкият род съществува от Зората на времето. От тогава до днес Човекът направи голям “скок” в своето развитие – от примитивният хомосапиенс, ловуващ с дървена бухалка, той стана Властелинът на Земята, управляващ целия свят с една единствена електронна кутия. С право този дълъг, дори предълъг процес е наречен прогрес. Човешки прогрес, през който хората покориха необятния Космос и завладяха океанските безбрежни дълбини, достигнаха до познанието за своя произход и изучиха мистериите на Хаоса. Но въпреки тези безценни и невероятни открития в различните области, Човекът не се задоволи. Той все още търси нови и нови светове; места, докъдето не е стигал и където ще намери отговорите на въпросите без отговор. Естествено, в това няма нищо лошо. Прогресът е водещата цел в живота, мечтата да се подобри светът. Но хората никога не сме доволни от постигнатото, винаги намираме от какво да се оплачем. Този фатален недостатък е бил и ще бъде главната причина да не бъдем щастливи. Защото ние не оценяваме това, което имаме. Едно малко дете винаги казва “Когато порасна…”. Но какво всъщност значи да порасне? Порасне ли, започва да бленува “Когато се оженя…”. Но дори задомен, човекът продължава да планира: “Когато се пенсионирам…” . И така целият му живот минава в търсене и чакане. Той не се задоволява с това, което има, и го оценява едва когато го изгуби. Тъй като, когато остарее и се пенсионира, поглежда към изминатия път, и оттам лъха хлад. Безвъзвратно загубеното време му липсва, но не може да се върне. Защото не го е изживял пълноценно .
А не трябва ли да правим точно това? Помислете, изгревът, който ви събуди тази сутрин, никога не ще се повтори! Неслучайно е казано от един древногръцки философ: Щастлив е оня, и благословен, който приема “днес” за своя ден; и може да каже честно и без страх: “Дори да няма утре, днес живях!”
Но не само това не оценява Човекът. Неговите очи са “големи” и със всяка получена благодат стават все “по-големи”. Тук аз нямам предвид само разглезените богаташчета, които се оплакват, че за последният месец са си купили само два чифта дънки, при положение, че един беден човек купува толкова за годината, а често “кара” и без тях. Но и той не е без грехове. Оплаква се от “това и онова”, че няма пари или нови дрехи, но както следва от афоризма за оптимиста и песимиста, винаги може да бъде по-лошо. Направи ли се и бегло сравнение между един беден човек и едно гладно сираче, колко пъти първият ще е благословен? Някои пък негодуват от външния си вид, че били грозни и непривлекателни. А какво тогава да каже този, дето е изгубил крайник, или крайници, дето е сляп, или глух, но въпреки всичко не се самосъжалява и не иска съжаление. От тези Хора трябва да се учим и на тях трябва да се възхищаваме, защото те са лишени от глезотията на съвременния свят и са открили житейските истини. В този смисъл Човекът е алчен и иска още и още, без да си дава сметка колко много притежава. Затова има и приказка: “Не обвиняваи Бога какво зло ти е сторил, че ще ти покаже какво наистина е страдание!”
 А може би това е изгубената Единадеста Божия заповед? Или пък Създателят ни е оставил сами да достигнем до нея, и чак тогава да постигнем удовлетворение от нашия прогрес, за който говорих в началото? Кой знае? Въпрос без отовор.
 Аз лично се радвам, че съм открил тази проста, и в същото време много сложна истина, и че един от моите девизи е “Carpe Diem!”. Carpe Diem! (лат.) – Улови мига!(Бел. авт.)