25 июл. 2005 г., 00:27

Изповед – мечтание

514 0 34
2 мин за четене

                                          

                                            Изповед – мечтание

        

          Не знам, каква бях преди, не знам, каква съм сега. Всеки път мисля различно, имам хиляди желания, но като че ли нещо ме спъва. Дали е времето, което ме кара да чакам? А може би причината е в мен самата... ?

         Днес аз чакам да мине време, за да се видя с някой приятел. Да седна на някоя пейка и дълго да си говорим за:  живота ,  мечтите, това, което се е случило и  това, какво ни предстои... Дори и да е загуба на време, какво по-сладко от това да си бъбриш с някой стар познат, да споделиш мислите си, идеите си...! Когато едно нещо започне да ти липсва, то тогава осъзнаваш, какво си имал преди. Навярно това е вид стоицизъм примесен с малко мазохизъм...

        Но истински боли, когато очакваш някой да ти обърне внимание. Когато самотата е разперила криле и те обгръща... Копнееш някой да те дари с усмивката си, да те гушне... Само една прегръдка и е достатъчно да се почувстваш обичан, най-малкото уважаван, дори защитен! А не щеш ли някой да те целуне, да те обгърне с нежността си..., то сърцето ти е способно да трепне... Следват хиляди усмивки и голяма доза мечтание!

        Понякога ми се иска да видя по – скоро залеза на слънцето. Искам да настъпи нощта, да заспя и да забравя! Какво от това, че утре пак ще е същото? Нали за малко ще спра да мисля, ще спра да чакам и да  мечтая!

        В очакване на щастието, на музата, която ще ми помогне отново да творя... Дано този път бъда достатъчно търпелива и завърша идеите си... Преди аз имах безброй химери..., исках да пиша книги, есета, разкази... Исках ли, исках... Но, нищо! Вече дори и не искам. Само чакам!

        Обвинявам времето за всичко! То е недостатъчно дори и за прочитането на една книга... Глупости! Аз самата загубвам интерес от четенето, след първата несправедливост...

         Днес сивата мъгла ми прече да виждам, да чувствам, но не и да мечтая! Все още пред мен стои красотата на водните лилии от Борисовата градина... Не знам, дали сте забелязвали, но когато пече слънце, те сякаш се смеят и те канят да се присъединиш към веселието им!

         Дано поне в това безсмислено съзерцание в мечтите, отново намеря смисъла!

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Деси Все права защищены

Комментарии

Комментарии

  • Браво, но не се предавай!
  • " Понякога ми се иска да видя по – скоро залеза на слънцето. Искам да настъпи нощта, да заспя и да забравя!..."
    " Дано поне в това безсмислено съзерцание в мечтите, отново намеря смисъла!"

    Есето е страхотно!
  • Да,да...аз ти казах,че на места има философска мисъл,в което няма нищо лошо,миличката ми тя,ти пишепш много добре!Знаеш,че вярвам в теб,сега имаш и времето да се отпуснеш и да пишеш есета или импресии,нали знаеш аз се омотвам в жанровете,но понякога излизат добри неща.Обичам си те и знаеш,че вярвам в теб!
  • Ми явно душата ми е живяла доста дълго,защото съм само на 19
  • Не е публикувано другаде! Може някой да е написал подобно... Знам ли? Все пак има и такива случаи- хора да пишат подобни неща,с един смисъл,с еднаква болка...