Когато ангелът отлетя...

      Луната. Звездите. Едновременно толкова близки и далечни за мен и теб. Вятърът. Дъждът. Едновременно толкова различни за мен и теб. Спокойствието. Тишината. Едновременно толкова прекрасни и за мен, и за теб. Очите. Спрелият дъх. Едновременно толкова притихнали и вперени… някъде там, в необятното. Виждам те за последен път. Знам това. Гледам очите ти, лицето ти, чувствам топлината на ободряващата ти усмивка за сбогом. И осъзнавам, че никога няма да бъде същото, защото животът си отива от мен. Премислям трескаво всичко, спомням си онова, което съм пропуснала да си спомня преди година на същия ден. Там, където животът приключва не е просто място, не е и илюзия. Виж, ние сме именно там – все още живи и истински, запазили своя оптимизъм и вяра. Това не е сън. Това е реалност. Защото хората идват и си отиват, но след тях остават искрени и неизтриваеми от съзнанието спомени за онова, което са ни дали или сме им подарили. Да, всички ние сме обвързани с хората, които гаснат малко по малко – дори и ти – стоящ пред мен, изчакващ до последния ми дъх…

      Задаваме си множество въпроси за това, красива ли е смъртта или точно обратното -  страшно ли е да осъзнаваш, че изживяваш последните си мигове; какво следва след преминаването на границата между този и онзи свят - дали е прераждане или нещо друго, и т.н. Но никой не може да отговори със сигурност, защото смъртта отнема думите завинаги. Все пак, когато един ангел отлети и се понесе на крилете на надеждата и стремежа към по-добро, той остава в нашите сърца като красив бял спомен във времето, даващо и отнемащо всичко.

      Умирам, а по-скоро усещам едно така непреодолимо желание да живея. Не изпитвам болка, а само и единствено искам да продължа напред. Мисля си. За всичко и всички, за нещата, които не са или са ми се случили в житейският ми път… досега. Защото сега това вече не е онзи живот, който имах и за който мнозина мечтаеха. Бях обградена с обич, внимание, но разбира се – имаше ги и обикновените неща, които въпреки своята невинна прозрачност и естественост, ме радваха винаги. Кои неща, ме питаш ти? Ами например да правя сладко от зрели смокини с баба на село, да чистя из къщи, да говоря с най-добрата ми приятелка. Поглеждаш ме с ирония. Долавям известна подигравка в погледа ти. Казваш си, макар и само наум – о, пълна скука! Но всъщност не е така погледнато от този ъгъл на живота, в който сега, по стечение на обстоятелствата, съм запратена. Знаеш ли?… Искам отново да полетя напред към хубавото в живота! Искам отново да бъда себе си! Искам отново да обичам и да бъда обичана! И най-вече – искам своя неполучен досега шанс. Толкова е лесно да кажеш нещо на някой. Но е много трудно да повярваш, че това нещо се отнася за теб самия и че точно ти страдаш – не другия, не безучастния, застанал прав близо до въртележката на панаира наречен живот, смеещ се, чудещ се защо ли на теб се случва това. Или по-скоро – защо на мен? Ами да, аз трябва да се питам, а не го правя. Все пак какъв е смисълът да си задавам ненужни въпроси, щом нямам отговор на тях? Просто така, случи се на мен. Протестирам единствено защото искам отново да ми се случат разни неща, които може би ти се струват прекалено… нормални. Сега ти казвам това, което по-скоро прилича на измислица и бягство от реалността не защото искам да те плаша или да те карам да се страхуваш от неизбежното, а просто, за да знаеш как да живееш, без да съжаляваш най-накрая.  Просто бъди себе си! Бъди пълноценен човек! Винаги живей на сто процента, защото вчера вече е минало, а утре може и да не дойде. Никой никога не може да знае какво го очаква, но сякаш е по-добре да не знаеш. Защото единствено така се запазват тръпката и желанието ти да продължиш. Както ти казах – няма болка, няма страх, има само чакане. Дълго чакане и непреодолимо желание всичко това да свърши и да чуеш познат глас наблизо. Глас, който ще те накара да повярваш в себе си и да се изправиш отново на крака. Но аз знам, че този глас няма да е твоят. Той въобще няма да се появи. Никога. Или пък ще е твърде късно.

      По-добре си върви. Не ме разбирай погрешно, благодарна съм ти за всичко. Но предпочитам да остана сама. Самотата понякога може да бъде красива. Какво ми казваш ? Не искаш да оставиш един ангел да отлети в самота ? Нима съм ангел за теб ? Напротив – за мен ти си истинската доброта и всеотдайност. Затова те моля да си вървиш и да пазиш спомена за всичко това, за погледите, за очите, за усмивките. Забрави само сълзите, защото те пресъхват. Отиди си. Нека да остана сама поне за миг. И да отлетя.

      Няма нищо вечно. Но съществуват непреходни неща като спомените за доброто и красивото, за миналото, което никога не ще се върне, за това, което навява меланхолия и ражда усмивките. Ангелът означава любов, вяра, надежда, спасение. Когато някой си отива ти не можеш да го спреш, колкото и силно да е желанието ти. Но погледни го от друга страна – всеки край е ново начало. Там, където ангелите отлитат, започва новият им път – може би незнаен, напълно неясен, но нов. И сякаш тук те могат да избират съдбата на душата си, сякаш всичко зависи от тях. След смъртта навярно идва истинският живот. А може би не ? Достатъчна е вярата в доброто и силата на спомените за онези прекрасни бели ангели и прозрачните мигове, в които те отлитат на крилете на любовта.