Който се смее над белезите, не знае що е рана
Който се смее над белезите, не знае шо е рана<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Белезите, които човек има по себе си са най- различни – физически, психически(душевни). Несъмнено всеки един от тях е породен от някаква рана, от някакво преживяване, от нещо, което е оказало съществено,труднозаличимо и болезнено влияние. Раната, каквато и да е зараства, кога по – бързо, кога в продължение на много време, но белега от нея остава като горчив спомен за изживяното.
И така, трупайки белезите върху себе си човек живее своя живот, бидейки раняван по един или друг начин. Живее, учейки се от своите белези, но въпреки това допускайки да бъде раняван отново и отново по същия начин, защото въпреки че е най – съвършенното творение на природата, човек допуска грешки, и така докато не бъде нанесена и последната рана.
Най – голямата рана, е тази нанесна от човек на когото държиш, човек който обичаш, за когото си готов да жертваш всичко и себе си дори. Тази рана е нелечима, тя боли, понякога цял живот, а дори и да успее да зарасте, белегът който остава, напомняйки сякаш нарочно за нея всеки път когато се погледнеш, остава завинаги и държи спомена в теб жив.
Този, който се смее над белега, не знае какво е рана, защото той никога не е изживявал подобно нещо, не е бил раняван, не е страдал и не го е боляло както теб. Той не би могъл да разбере за страданието през което си преминал, за усилието, което си положил за да скриеш белега някъде дълбоко в теб, където никой не би могъл да го види, за да не направи до него друг още по – забележим. Той не би могъл да усети страха, надигащ се у теб всеки път когато получиш дори и малка драскотина. А дали ние самите в стремежа си да излекуваме раните си, не си нанасяме нови и нови, които трупайки се ни показват колко слаби и безпомощни сме в действителност и че не можем да ги заличим сами, че имаме нужда от подкрепа, разбиране и помощ от някой друг, и не ставаме ли в известна степен егоисти по този начин като лекуваме себе си, а същевременно рискуваме да раним другия.
Едва ли във времето, в което живеем има хора, които нямат дори и малък белег, и едва ли някой може да се присмива над чуждата болка и нещастие, едва ли може да бъде сигурен че и той няма да пострада по същия начин.
А може би точно живота, който живеем ни прави такива със своя фалш, лицемерие и неискреност – да се смеем на чуждите белези, а нашите собствени да кътаме дълбоко в душата си, далече от чуждите очи, за да не могат на нас да ни се смеят.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Диана Все права защищены
