Предизвикателства пред младите в Обединена Европа.

Предизвикателства пред младите в Обединена Европа. <?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Либералният отговор.

“Живота ми след всяка крачка, до гроздето се приближава, когато повече се мачка по-силно виното му става”, така един български писател илюстрира живота си, който без съмнение би подхождал на цялата ни нация. Няма да вниквам в миналото или в грешките, които многократно се повтарят и припомнят от злонравните хора. Човек сам гради бъдещето си, сам избира своята роля и нито държавата като такава, нито никой може да подтисне стремежа му – това съществуваше в едно друго време, в един вече далечен свят. Държавата е тази, която има за задача да създаде необходимите предпоставки, така че съвременния човек сам да гради бъдещето си, на базата на своето познание, усет, упоритост и много труд.

В България такива предпоставки се създадоха едва в управлението 2001 – <?xml:namespace prefix = st1 ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:smarttags" />2005 г., защото то се оказа единственото, което каза: ”Ние даваме шанс на инициативните, на идейните и желаещите хора ”. И така и стана, така беше редно да стане, защото единственият начин да се чуе за способностите ни и те да станат мерило бе Европейския Съюз. Този “идеален” свят бе толкова близо и същевременно толкова далече, защото не знаехме какво искаме, какво преследваме, къде отиваме. Годините на комунистически строй не само ни ограничаваше в черупката на незнанието, но и насочваше мислите ни.

Сега приличаме на дете, което опознава света, на студент отиващ далече от дома - не сме на себе си. Знаем, че можем, но все още не сме се научили. На прага на Европейския Съюз приличаме на “отвързано куче” – искаме да покажем на света, че можем да берем всякакви плодове и зеленчуци, че сме добри животновъди, гледачи, перачи и.т.н. На тези хора и многобройни студенти по бригади бих казал: “по-спокойно бе хора, ще вземат да се учудят от нас”. В Европа ще си кажат, че уж сме работни, ама не можем да оправим нашата си страна. И на мене ми е странно това поведение, защото с това показваме, че мислим първобитно все още, това е последица от всичкото лошо, което ни се е случило. Един мой преподавател не случайно повтаря:”човек е разумен едва, когато е изчерпал всички възможности”, защото трябваше да чакаме, за да разберем къде всъщност ни е мястото – Обединена Европа. И ние младите трябва да осъзнаем, че не отиваме там да слугуваме, а да реализираме своите идеи, да отстояваме нашата гражданска позиция, да градим една равна България. Една осъществена мечта на Васил Левски, би трябвало да се приема с отговорност и съпричастност, защото едва сега сме на крачка от отворения европейски свят и ние ще сме хората, които ще служат за пример, за мерило.

Като става дума за „предизвикателства” пред младите би било уместно да отбележим растежа на дадена личност в досегашното ни общество. Това мое виждане се налага от съществуващата система в стил „човек ли си на някого?”, този въпрос ме преследва още от както направих своя избор да членувам в партийните структури, но не задаван от там, а от обществото. Стремежа ми към обяснение, така и не се възприе от обществото е, че се създаде организация, в която личността и идеите имат значение.  В нея може да не си човек на някого, вижданията могат да се вземат под внимание. Ставаш част от семейство, което мисли за теб и знае значението ти, знае че един ден ще можеш да отстояваш правата си и да виждаш нередностите, които се ширят в пространството. Организацията изгражда в теб усет, че неправилните неща вредят на обществото, което и без друго се е уморило от обещания. Възможността да бъдеш сред хората и да знаеш техните проблеми, да ги прокарваш нагоре, да виждаш сълзи в очите им е нещо, от което чувстваш, че трябва да насочиш нещата в правилната посока, с правилните средства.

В България самостоятелността и упоритостта не излизат все още на преден план, защото най-важното е да си заявил гражданската си позиция спрямо някоя организация. Умните и можещите не могат да се реализират в обществото, защото нямат нужното лоби и не се вписват в договорните отношения. Постовете са предварително фиксирани и уточнени, а пък оня който е учил ден и нощ няма възможността да е част от този нареден свят, той няма неговия мироглед за живота. Именно по този начин, кадрите излизат в чужбина, където конкуренцията ги взима на минимални за тях разходи, а ние гледаме напредъка на другите държави, които черпят от нашия потенциал. Все по-големи пародии се раждат със съзнание на можещи субекти в публичното пространство. Идва време, когато най-голямото постижение за една община става, е че има най-добрия сайт в някаква кампания. Строят се две алеи за по три месеца, правят се ненужни паркинги, няма инфраструктура, а управляващия кадър кара трети кметски мандат.И ето, че упорития, без позиции в обществото нищо не може да направи, което да гарантира идеите му  и личностното му израстване. Не съществуват изненади в назначенията, дори и никакви надежди не съществуват за „трудовака”, на него му остава надеждата, че в някоя частна фирма ще има  нужда от човек, който да съвместява няколко поста.

На прага на Европейския Съюз възможностите нямат граници, мащаба е твърде голям, а незнанието сред младите е водещия фактор. Странното обаче е, че за това вина нямат ръководните кадри в държавата. Правителството и политическия елит през последните години направиха всичко възможно да запознават обществеността с възможностите, които се отварят за кандидатстване, към различни предприсъединителни фондове. Насърчаваше се творческия ум и развитието на малък и среден бизнес, чрез отпускането на ниско лихвени кредити, в администрацията се увеличиха стажантските програми, цялата политика на правителството се насочи към младите. За да могат те да трупат нужния опит и самочувствие, да доведат със присъствието си още като тях . Именно така Европа ще има доверие и в образователната ни система, защото тя ще е създала квалифицирани и готови кадри, готови да се впишат в административния апарат на държавата. Предимството им е, че те са хора израснали в демократично общество и имат възгледи, необременени от минали убеждения. Споменавам това, защото то има огромно значение на темповете, с които ще се адаптираме към новата европейска система, защото ще се обучават кадри, възпитани на друг манталитет. Абсурдно е да смятаме, че т.н. “стара школа” може да има нужния такт да ни води към конкурентния модел. Това вече се видя през 1997 и 1999 г., защото неудачите не водеха, към сривове в икономиката и неясно формулирано бъдеще. Хиперинфлацията и ценовия шок отдалечаваха стремежите ни, а за бъдеще на младите не ставаше и дума. Обучението на българи на Запад явно се оказва най-добрия начин наученото да се прилага с успех на родна земя, защото осигури нужния темп и бързина, които ни изтласкаха сама за няколко години на прага на Европейската врата.

 Няма да е ласкателство провежданата политика след 2001 година, не защото съм идейно и практически работя за нея, а защото се направи буквално немислимото. Огромна работа и наваксване на стари грешки в крайна сметка си даде нужното признание, признанието на Европа. Младите естествено бяха и ще бъдат на преден план, защото тогава им се даде възможност да мислят творчески и да се чува тяхната дума. Миналото летаргично отношение много трудно се променя, защото досега никой не е чувал и не е искал думата на “първата възраст”, не е давал възможност за показване на знания и умения. Затова много мои колеги на многобройните дискусии и семинари по актуални въпроси все още  не проявяват интерес. Ироничното е и отсъствието на достатъчно студенти по многобройните стажански програми, както и неявяване на обявените конкурси. Работа за знаещи, можещи и перспективни хора има, но се оказва, че не се създават достатъчно такива. Липса на заинтересованост е моята констатация за колегите ми, които ги мързи да се поинтересуват за възможностите, които им отваря еволюиращия административен апарат. Най-трудното нещо на този свят е да накараш някого да мисли, защото той е свикнал другите да мислят заради него. Напоследък младите се научиха да могат да отстояват стремежите си, въпреки все още многобройните изключения, но тях винаги ще ги има, защото обществото е изградено да дава определен брой хора за всяка област, знаещите винаги ще са по-малка от незнаещите, амбициозните винаги символични на брой. Сякаш държавата сама си създава необходимите й хора, въпреки, че сега настоятелно се показват възможностите ни. Ние трябва да бъдем по от другите, защото сме нация отстояваща гражданската си позиция, въпреки многобройните спекулации в пространството.

Мисълта ни е толкова объркана, колкото и времето около нас, но за това е виновна нашата непокорна кръв, имаща амбицията да показва на Европа възможностите си. В живота си съм разбрал, че за да успееш трябва да притежаваш едно нещо, от което много малко на моята възраст обръщат внимание, а то е: ”да имаш заявена гражданска позиция”. Без нея ти няма как да знаеш, какво всъщност искаш от себе си, не си активен в собственото общество и следователно не виждаш проблемите на околното . Нямаш право да искаш критикуваш или да искаш нещо от страната си, ако не си съпричастен с проблемите й. Не случайно един политик е казал:

“Не питай, какво държавата е направила за теб, а какво ти си направил за нея”.

Бих искал да завърша моята непоследователна мисъл със следното съждение- Но ако се съмняваме в нещо, то значи, че има нещо несъмнено,

а именно, че ние се съмняваме, защото дори всичко,

 което сме си мислели да се окаже илюзия,

то несъмнено остава едно,

че ние мислим!