Светлина
2 мин за четене
Отворих очи,но светлината ме заслепи...Не знаех къде се намирам-знаех само,че
съм сама.Някъде отдалече дочувах позната мелодия...Тръгнах по "следите" на
музиката,с надеждата да открия някой.Колкото повече се приближавах,мелодията се
сливаше с нечий плач... Тълпа.Все познати лица-и всички плачат...Какво бе
станало?Приближих се и видях Тялото...Но..но...Какво за Бога!?Нима това бях
Аз?!Нима..нима съм...Неее..не може да бъде!"Това е само един кошмар..."-бях
сигурна Аз. Момичето,с черните коси,бе хванало ръката ми и тихо ридаеше...Всички
бяха наобиколили безжизненото ми тяло,поставено в красив черен ковчег и скръб бе
обвила сърцата им..."Хеййй!!!Аз съм тук!"-крещях Аз,но уви-пред мен сякаш бе
издигната тънка стъклена стена,която не ми позволяваше да се докосна до
Тях..."Това е само един много зловещ кошмар"-повтарях си Аз.Седнах на земята
и,скръстих ръце и започнах да чакам всичко да свърши.Но времето минаваше,а нищо
не се променяше...Хората прииждаха,а Аз,затворена в моя кафез,стоях и се
измъчвах.Не след дълго видях силует на жена,която не смееше да се доближи до
Тялото ми...С плахи стъпки Тя се приближи и Аз разпознах лицето й...беше
най-скъпотп ми-беше Мама.Стиснах очи и се помолих всичко да свърши по-бързо...Не
можех да стоя безучастно и да гледам как карам най-скъпите ми хора да
страдат...Очите ми се напълниха със сълзи,когато Татко се наведе и ме целуна по
челото... Започнах да се питам "Защо?!Защо трябва да виждам всичко това?!""Сега
вече цениш ли животът си?"-подучух отнякъде отговор."Сега вече искаш ли да се
върнеш?"Стиснах уши и започнах да си повтарям,че това не е истина...Всъщност
нямаше как да съм сигурна,но това бе единствената мисъл,която ме успокояваше...
След часове на дълги размисли стигнах до извода,че все пак ще има "полза" от
този ужасяващ сън...Едва когато загубиш нещо безвъзвратно,оценяваш стойността
му...Едва когато останеш сам разбираш колко много хора имаш около себе си...Едва
когато изгубиш живота си,разбираш,че Той е бил единственото нещо,заради което си
е струвало да живееш... Времето минаваше със скоростта на вековете...Постепенно
тялото ми започна да усеща умора...и усмивка се появи на лицето ми...Усещах,че
скоро ще заспя...Сърчицето ми заби лудо от щастие,защото когато се събудя всичко
вече ще е минало... Затворих очи и с усмивката се отправих към
най-дългоочакваният ми сън...Сън,след който нищо нямаше да е същото....
...Отворих очи,но светлината отново ме заслепи...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ани Все права защищены
Браво, Ани! Поздравявам и гласувам с две ръце! 