Тя

 Прелестен е животът, когато си цвете. Разцветът му и всяко негово красиво сияние се отразява във венчелистчетата, къпе се в росата и умира в сладка въздишка. Хубав е животът и когато си животинче – малко и беззащитно или голям и могъщ звяр. Хубав е животът на всяка твар, лишена от чувства – всичко опира до смъртта и съществуването.
 Познава ли обаче човекът хубавото на живота? Умее ли да му се наслаждава? Усеща ли магията му, надарен с всички душевни премени, дадени му като подарък още от самото му раждане? Би трябвало да сме най-способни да чувстваме, а се изравняваме с всяко бездушевно създание.
 Казано е, че само този, който е способен на най-голямата мъка, може да преживее и най-голямото щастие. Да, ама не.
 Много учени дефинират щастието като липса на нещастие, но и това не е истина. Липсата на нещастие сама по себе си е само е една липса, тя не може да доведе до нищо положително. Може би е толкова трудно да се даде определение на това състояние, просто защото няма човек, който да го е изпитал? Може би е нещо прекалено силно и нашият речник е беден за подобно описание? Изобщо може и да няма такова нещо.
 Най-голяма грешка прави този, който непрекъснато чака своето щастие. В чакане може да мине много време, а между другото да изпуснеш най-важното в живота си. Можеш да го изпуснеш и като живееш в нереален свят – господар на всичко, което те заобикаля, ти решаваш кое те прави щастлив и кое – не. В това, вече, едва ли има нещо нередно. Много си е добре даже. Обаче!
  Всички важни неща в живота се случват точно за един момент – момент на колебание или момент на решителност, момент на отчаяние или момент на възбуда. Така, както си познавал нещо, за миг вече не е същото. Дали една пеперуда може да обърне живота на опаки – не знам. Но една човешка мисъл може да преобърне много различни съдби.
 Тя беше изградила своя свят внимателно, стъпка по стъпка, но по-скоро без умисъл и план, просто като копие на всичко, което й се струваше редно. Правилно беше животът да тече хармонично, без никакви сътресения и най-вече без промени. Всяко отклонение от този идеален свят беше равносилно на катастрофа. Отклоняването й струваше много усилия, за да се нагоди към новата обстановка, но поне се стараеше да запази малките неща такива, каквито са били винаги. От прекаленото усърдие точно към тези дреболии и от малката намеса на съдбата и независещите от човека фактори, големите неща в това безплодно съществуване съвсем се промениха, а малките загубиха стойността си. Вече не вървеше старият метод за преодоляване на пречките. Изведнъж всички вълнения, наблюдения и изводи, търсени и намирани през дълги години лутане, откриха своя отдушник само в една мисъл. За секунда тя озари всяко кътче от мозъка, мина през цялото тяло, спря се там, където се предполага, че се крие душата ни и замря толкова светкавично, както се бе и появила. Но вече НИЩО не беше същото. По своя път тя се беше спряла на много места и там, където беше докоснала със светлината си, повече никога нямаше да нахълта мракът. Но лесно ли е на човек да се бори с такава божествена сила? Нима може да има нещо божествено в човека? До такава степен се подценяваме, че през целия си живот дори не осъзнаваме какви сили се крият в нас.
 След това откритие не беше лесно да се продължи. То е все едно някой да ти каже, че си умрял; че вече всичко е свършило. И наистина усещаш как нещо си е отишло. Оглеждаш се навсякъде около себе си и не можеш да намериш изход. Такава безизходица, такъв бърз обрат – все едно сънуваш. Толкова реален сън – хем си в него, хем гледаш отстрани как всичко се разпада. И не можеш да направиш нищо, освен да се надяваш някога да се събудиш. Толкова е невероятно, че сам наистина почваш да си вярваш, че ще се събудиш... Още един момент – моментът, в който осъзнаваш, че си се опитвал да закрепиш една илюзия, че не си обърнал внимание на истината, а тя – отчаяна, е прибегнала до най-грозните си сили, за да те накара да я забележиш. Но за какво съжаляваш? Нали си тук?! Ти и твоят живот. Може би пак ще можеш да го сглобиш и да изглежда прилично. Но може би целите няма да са вече същите.
 Страхът е движеща сила. Страх има във всяко велико дело, както и в най-незначителното. Той те подкарва напред, кара те да дерзаеш, затова е такава важна подправка за живота. Страхът може да направи от теб каквото си пожелае – може дори да те накара да промениш мечтите си от страх, че старите са неизпълними.
 Корабът потъва – кой остава? Всички, освен капитана, напускат. Нейният кораб отдавна е вече на дъното – платната му никога няма да бъдат полюлявани от вятъра, дървесината ще изгние в студената, солена вода и само споменът ще остане в този, който е градил коритото и настанил екипажа. Страхът те води към новото, да избягаш от миналото. С последна въздишка тя поглежда кораба и иска да избяга – ето там, на пясъка, се събира екипаж от нови хора – малко познати, но предпочитани лица от бъдещето. Тя не иска вече да си спомня за старите пътници – те всички избягаха, не обичаха този кораб и неговите малки прозорчета, гледащи винаги към изгрева.
 Преди да замине, новият кораб приветства своите обитатели за незнайно колко време. Всички, освен един, бяха с чисти, сухи и красиви дрехи – облечени точно така, както трябва. Само тя седеше между непознатите лица с мокра дреха и колкото и да се опитваше да прикрие своята изхабена душа, песъчинките падаха и оставаха следи след себе си. И водата капеше, но не пресъхваше – малки капки от изморените очи.
 Вече няма път назад. Ще се върви към нещо желано. Все пак няма неща, които да желаеш силно и да не постигнеш, особено ако зависи от волята ти. А нейната воля искаше само да изчезне. Да си отиде, както си отиде онзи, старият живот – и тя с лека ръка да махне на това, което е било дотук и никога вече да не го поглежда.
 Но морето само полюшва и напътства кораба, който се носи по вълните му. Прегръдката му е за този, който е останал завинаги в него – макар и разрушен и безлюден – потънал кораб в недостъпните му дълбини, очакващ завинаги някое утро.