Усещане за Биляна
1 мин за четене
А Биляна чакаше, застанала до езерото.Залязваше слънцето, а лъчите му отразени във водата придаваха на иначе тъмните , дълбоки очи цвят на мед.В тях сега проблясваше ту трепета на очакването , ту страха , че ще си остане очакваща.Тихо разпусна косите си с цвят на залез, сякаш , за да го извика...Знаеше , че той така ги обича - развети от вятъра , нежно докосващи лицето й , сякаш пръстите му я милваха.
Дълго и с трепет бе везала бялата рокля.Бе като история на любовта й бродерията .Всеки трепет , всяка потръпнала от обич фибра на ума и тялото й, излъчваше сега чистите й чувства към него.Искаше той да усеща чрез всичко в нея колко дълбока бе тая обич...във всяко движение на ръката бе вложила мисъл за него.
Тя знаеше , че е обречена да чака.Да търси онези дълбоки , черни очи...Варварски ли !? Не - дръзки !
Не знаеха неговите войни колко топлина и обич бе намирала Биляна в очите му.Как бе отворила душата му и как през очите му гледаше в нея...както само тя можеше.
И днес чакаше отново , за да погледне там , да утеши тъгата му.Тя не търсеше никога утеха за себе си ...За очакването , за самотата си .Той бе повече самотен...Това войнско мъжко сърце , което жаждаше утехата на обичта и нежността повече от всяко друго.Тая дръзка душа , която имаше нужда от нейната ласка. Да ! Щеше да погали косите му нежно и тихо , без да очаква нищо.Само да дойде!
А езерото мълчеше.То бе ням свидетел на тая обич, пълна винаги с очакване и мъка.Само понякога тихо се вълнуваше водата заедно с душата на Биляна. Само езерото знаеше нейната болка.Само то я познаваше.Защото бе дълбоко като душата й и чисто като обичта й.Прозрачните води се вълнуваха тихо , когато тя плачеше..
А когато той идваше , водата мълчеше...Не издаваше колко бе тръпнала , чакайки .Не казваше , че тая чиста душа страда, защото усеща , че съдбата я е обрекла да чака...Да чака някой , който никога няма да застане до нея ...завинаги..
Дълго и с трепет бе везала бялата рокля.Бе като история на любовта й бродерията .Всеки трепет , всяка потръпнала от обич фибра на ума и тялото й, излъчваше сега чистите й чувства към него.Искаше той да усеща чрез всичко в нея колко дълбока бе тая обич...във всяко движение на ръката бе вложила мисъл за него.
Тя знаеше , че е обречена да чака.Да търси онези дълбоки , черни очи...Варварски ли !? Не - дръзки !
Не знаеха неговите войни колко топлина и обич бе намирала Биляна в очите му.Как бе отворила душата му и как през очите му гледаше в нея...както само тя можеше.
И днес чакаше отново , за да погледне там , да утеши тъгата му.Тя не търсеше никога утеха за себе си ...За очакването , за самотата си .Той бе повече самотен...Това войнско мъжко сърце , което жаждаше утехата на обичта и нежността повече от всяко друго.Тая дръзка душа , която имаше нужда от нейната ласка. Да ! Щеше да погали косите му нежно и тихо , без да очаква нищо.Само да дойде!
А езерото мълчеше.То бе ням свидетел на тая обич, пълна винаги с очакване и мъка.Само понякога тихо се вълнуваше водата заедно с душата на Биляна. Само езерото знаеше нейната болка.Само то я познаваше.Защото бе дълбоко като душата й и чисто като обичта й.Прозрачните води се вълнуваха тихо , когато тя плачеше..
А когато той идваше , водата мълчеше...Не издаваше колко бе тръпнала , чакайки .Не казваше , че тая чиста душа страда, защото усеща , че съдбата я е обрекла да чака...Да чака някой , който никога няма да застане до нея ...завинаги..
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Бистра Малинова Все права защищены
