Вкусът на тишината
3 мин за четене
Спомням си една нощ в града на мъглата, елмазения вой на морето върху рамото ми, дивата му романтика, която луминисцираше върху екрана на паметта в залези и нощи, лунни пътеки и самота, забиваше ме сред бесен водовъртеж от спомени. Спомням си за оная страшна взривяваща любов, която безпощадно разбиваше мислите ми на хиляди ситни парченца, които, колкото и да се стараех да съберя и сглобя в онова голямо цяло, което са били преди не успявах. Обичах...
...Вървях по мокрия, бълващ изпарения асфалт. Соленият въздух разпалваше страстите ми и те сриваха до основи бариерите на мисълта. Единственото за което все още можех да мисля беше любовта. Всъщност какво или кого обичах? И защо обичах? Може би, защото все се досещах за афоризма на Декарт: "Човек се ражда, за да даде любов на другия"...Само, че аз не знаех на кого да я дам. Затова просто обичах, без любовта ми да е насочена към одушевен предмет. Не - тя си беше абсолютно безпътна и ако я усетеше някой - добре, ако не - пак добре.
Тишината ечеше под стъпките ми, отекваше в очите ми и аз извръщах взор към черното небе, заплашително надвиснало като мрежата на рибар - гигант. Не свалях поглед от мрежата - уловеният вътре мрак освежаваше, поглъщайки излишните мисли и чуства. Черната му светлина ги изгаряше и така прекъсваше безшумната им война. На бойното поле отново остана само ранената мисъл за любовта. По принцип не вярвах в нея, затова перефразирах мосю Декарт: "Човек се ражда, за да даде добро на другия!"...
Без любов все ще оцелееш някак, ама без добро закъде си? А Венера, явно засегната от недоверието ми, ме подчини на безпътицата си, взриви всичите ми размисли, анализи и заключения, натрупани къде с ред, къде без ред в тази безкрайна библиотека - паметта и ме остави само с чуства. Свлече ме до инстинктивното, животинското...
...Опряна на един стълб на площада хаотично четях неоновите реклами, изгубени вече в кълбящата се мъгла. Тя се протягаше под светлината им, къпеше се в червено, зелено, виолетово. Спускаше се пред текналите отново мисли и за кой ли път спираше потока им също като язовирна стена докато те се събираха в горещо и солено езеро, толкова горещо и солено, че чак ме болеше. Усещах гравитацията върху плещите си и не можех да се изтръгна от хладната прегръдка на камъка, за да се върна. Млечносивата със стоманени нюанси мъгла сграбчваше желанията ми в рунтавите си влажни лапи и безмилостно ги изостряше с твърдия си дъх. Студеният камък поглъщаше горещата болка и изсмукваше с влажните си пори моето желание за завръщане. Изсмукваше го, докато чуствах непреодолима жажда да изкрещя "Обичам!" към всичко наоколо, защото то беше бездушно, хладно, безразлично. Беше само мълчалив, пасивен свидетел на движението. Прииждащите отнякъде вълни тежък метален рок взривиха тишината и вкусът и стана горчив. Необяснимо защо се почуствах самотна.
Необяснимо, защото по принцип обичах, а и сега обичам самотата - ето, че открих какво обичам най - накрая, а и приятели нямах. Бягах от хората или пък те от мен? Все едно - в самотата намирах почти съвършенната свобода в буквалния смисъл на понятието, където можех да върша глупости преспокойно, да изливам потенциалната си енергия без да ме е страх, че нечия мръсна ръка ще ме спре и ще се зарови в душата ми. Така, че липсата на приятели не ми тежеше много. Визитна картичка ми беше: "Не ми пука!", ала едва ли някой подозираше цената с която я заплащах. Да, твърде висока беше цената...По природа съм чуствителна, често лесно се засягах и трудно, с усилие запазвах самоконтрол. Така, че не беше съвсем елементарно да постигна това - не ми пука от чужди мнения и капризи, както и да целя с мъдри думи забележките, кога уместни, кога дребнави на другите...
...И въпреки безкрайните битки на полюсите, вътре в себе си усещах смисъла да се живее, за да усетиш тръпчиво - възбуждащия вкус на тишината, пулса на мрака, затаен в пяната, изтръгваща се от тъканта на прибоя и разбиваща се в закотвените ми мисли...
Разсъмваше. И най - черните нощи водят към утрото, а заедно с него и към усещането за космическа самота.
Вкусът на тишината ставаше горчив...
...Вървях по мокрия, бълващ изпарения асфалт. Соленият въздух разпалваше страстите ми и те сриваха до основи бариерите на мисълта. Единственото за което все още можех да мисля беше любовта. Всъщност какво или кого обичах? И защо обичах? Може би, защото все се досещах за афоризма на Декарт: "Човек се ражда, за да даде любов на другия"...Само, че аз не знаех на кого да я дам. Затова просто обичах, без любовта ми да е насочена към одушевен предмет. Не - тя си беше абсолютно безпътна и ако я усетеше някой - добре, ако не - пак добре.
Тишината ечеше под стъпките ми, отекваше в очите ми и аз извръщах взор към черното небе, заплашително надвиснало като мрежата на рибар - гигант. Не свалях поглед от мрежата - уловеният вътре мрак освежаваше, поглъщайки излишните мисли и чуства. Черната му светлина ги изгаряше и така прекъсваше безшумната им война. На бойното поле отново остана само ранената мисъл за любовта. По принцип не вярвах в нея, затова перефразирах мосю Декарт: "Човек се ражда, за да даде добро на другия!"...
Без любов все ще оцелееш някак, ама без добро закъде си? А Венера, явно засегната от недоверието ми, ме подчини на безпътицата си, взриви всичите ми размисли, анализи и заключения, натрупани къде с ред, къде без ред в тази безкрайна библиотека - паметта и ме остави само с чуства. Свлече ме до инстинктивното, животинското...
...Опряна на един стълб на площада хаотично четях неоновите реклами, изгубени вече в кълбящата се мъгла. Тя се протягаше под светлината им, къпеше се в червено, зелено, виолетово. Спускаше се пред текналите отново мисли и за кой ли път спираше потока им също като язовирна стена докато те се събираха в горещо и солено езеро, толкова горещо и солено, че чак ме болеше. Усещах гравитацията върху плещите си и не можех да се изтръгна от хладната прегръдка на камъка, за да се върна. Млечносивата със стоманени нюанси мъгла сграбчваше желанията ми в рунтавите си влажни лапи и безмилостно ги изостряше с твърдия си дъх. Студеният камък поглъщаше горещата болка и изсмукваше с влажните си пори моето желание за завръщане. Изсмукваше го, докато чуствах непреодолима жажда да изкрещя "Обичам!" към всичко наоколо, защото то беше бездушно, хладно, безразлично. Беше само мълчалив, пасивен свидетел на движението. Прииждащите отнякъде вълни тежък метален рок взривиха тишината и вкусът и стана горчив. Необяснимо защо се почуствах самотна.
Необяснимо, защото по принцип обичах, а и сега обичам самотата - ето, че открих какво обичам най - накрая, а и приятели нямах. Бягах от хората или пък те от мен? Все едно - в самотата намирах почти съвършенната свобода в буквалния смисъл на понятието, където можех да върша глупости преспокойно, да изливам потенциалната си енергия без да ме е страх, че нечия мръсна ръка ще ме спре и ще се зарови в душата ми. Така, че липсата на приятели не ми тежеше много. Визитна картичка ми беше: "Не ми пука!", ала едва ли някой подозираше цената с която я заплащах. Да, твърде висока беше цената...По природа съм чуствителна, често лесно се засягах и трудно, с усилие запазвах самоконтрол. Така, че не беше съвсем елементарно да постигна това - не ми пука от чужди мнения и капризи, както и да целя с мъдри думи забележките, кога уместни, кога дребнави на другите...
...И въпреки безкрайните битки на полюсите, вътре в себе си усещах смисъла да се живее, за да усетиш тръпчиво - възбуждащия вкус на тишината, пулса на мрака, затаен в пяната, изтръгваща се от тъканта на прибоя и разбиваща се в закотвените ми мисли...
Разсъмваше. И най - черните нощи водят към утрото, а заедно с него и към усещането за космическа самота.
Вкусът на тишината ставаше горчив...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ели Господинова Все права защищены
аз не мисля че мога да пиша така-затова ми хареса много
