"Трагичната предопределеност на един самотник"

“Сприхавостта, хумора, съмнението и боята имам от баща си, а от майка си – любовта към народната песен, сърдечността, вярата, поезията: демонът и ангелът, които поменавам в поезията си.”

Пейо Яворов

Първите сведения за най-ранните любовно-еротични прояви на Яворов съобщава Михаил Арнаудов по време на анкета, която прави с него през 1911г.:

“Яворов ми разправи, че в Пловдив имал незаконен син, когато бил ученик там заедно с Нункова (струва ми се). Станало това с една госпожа, която преди това нямала деца. Някаква съседка.”

Яворов учи и живее в Пловдив със съученика си Нунков от Чирпан в периода 1891 – 1892 и е едва 14-годишен. Този спомен за ранните му години разкрива страна от многостранната му личност – ранното събуждане на сексуаните му наклонности, дължащо се на свързания с легендите тъмен източен произход на баща му Тотю Крачолов и тъмното пигментно оцветяване на кожата на самия Яворов.

Изследователите на живота и творчеството на Яворов възприемат тези съобщения с голяма доза съмнение: те смятат, че разказаното от Яворов е повече плод на неговото въображение, отколкото действително случило се събитие.

Яворов започва да пише стихотворения още като 14-15-годишен юноша в Пловдив. Първото негово печатано стихотворение “Напред” се появява по времето на Мелнишкото въстание и свързва завинаги съдбата му с тази на поробена Македония.

През април 1897 г. Яворов е преместен като телеграфист в Сливен. От това време е запазен споменът на приятеля му Никола Зидаров:

“Пейо беше чувствителна и еротична натура, лесно се увличаше и бързо се влюбваше. Той не можеше да се задоволи с едно нещо, защото търсеше красотата и разнообразието. Тук, в Сливен, преживя една любовна авантюра. Хазайката ни имаше племенница, много хубаво, елегантно момиче, което нямаше повече от 17 години. Руси къдрави коси, сини небесни очи, страни като ябълки червени, а  устните – сочни малини. Имаше бюст и талия божествени. Доведе го да го представи на Пейо и да се похвали с хубавата си племенница. Пейо още в първия миг пламна. И така се увлече, така се влюби, че за нищо друго не говореше. А пък

глупавата хазайка неуморно насърчаваше тия отношения. Влюби се и момичето. Влюби се и при всяко свободно време на Пейо беше при него. Тази интимност и тия общувания щяха да свършат фатално за двамата, ако не бяха го преместили в Стралджа.”

В Стралджа Яворов намира възможност да пише стихове, получаващи добър прием в сп.”Мисъл” (литературно списание, издавано от популярния едноименен литратурен кръг в периода 1892-1907г.). Стихотворението, с което е забелязан от д-р Кръстьо Кръстев и кръгът “Мисъл”, е “Калиопа”. Загадката коя е девойката, послужила за прототип на възхитителната Калиопа занимава дълго време литературните среди. Най- точен отговор на този въпрос дава самият Яворов:

“Написах “Калиопа”,  вдъхновен от една хубава българка, съжалявах, че не съм се оженил за нея.”

Няма никакво съмнение, че тази “хубава българка” е била копривщенската учителка в Анхиало Нонка Чипева.

Анхиалският период на Яворов е решителен за по-натъатъшното му развитие преди всичко като поет. През него той създава някои от най-хубавите си произведения (“Арменци” и др.). Укрепва волята му и се засилва стремежът му да се посвети на революционното дело за освобождаването на Македония, подобно на  Ботев. Намира сили да пожертва за целта най-скъпото си – бляна си за лично щастие, - като напуска Анхиало и се разделя завинаги с първата си любов. В отзвук на пожертваната си любов Яворов написва в бележника си на път за София стихотворението “Ней”, посветено на Н. Ч. (Нонка Чипева). Това стихотворение е записано в три редакции и остава непобликувано.

Ней

Не би... Преди да сети затихнал урагана

на страстите мятежни в страдалчески гърди ,

преди да си отдъхне... О, съдбо, не остана,

не остана сила – ти, черна, победи.

На път – и тя тогава... Да имах и гранита –

за волята го имах, ще бъда поразен.

Треперя малодушно. Стене душа разбита.

И – първо е – проклинам рождения си ден.

По-леко инък беше – невиждана, нечута,

възлюблена мечтице на моите мечти!

Но ето те пред мене. В последната минута –

за радост ли да чуеш последното – прости?

И няма аз да слагам главица за почивка

на рамо тъй надеждно -  когато когато натъжей....

И няма нивга вече тъй хубава усмивка

за мене, като слънце, през тъжни дни да грей....

След завръщането си от Македония, Яворов завръзва доста любовни връзки, които поради дискретността му, остава неизвестни.

В началото на април 1905 г., привлечени от магията на стиховете на Яворов, двете 17-18-годишни студентки, тайно пишещи стихове – Екатерина Ненчева и Дора Габе, посещават народната библиотека. Изключителното внимание, с което Яворов обгражда смуглата 17-годишна красавица Дора Габе още щом я вижда, показва само едно – той е влюбен в нея от пръв поглед.Тя е по-различна от всички жени, които е познавал дотогава, не само по външния си вид, но и по поетичните си наклоннсти. Запазена е част от кореспонденцията, която се водела между тях – предимно писмата, писани от Яворов. Поетът е посветил редица стихотворения на Дора Габе, сред които “Теменуги”, “Насаме”...

Към края на 1905 година отношенията помежду им захладняват. По това време поетесата е в Швейцария и си кореспондират. Завърта се интрига, според която Дора заявява пред Петко Росен, че е получила любовно обяснение от Яворов, но чувствата му са несподелени от нейна страна. Самият Яворов твърди, че й е признал любовта си, но не е искал отговор от нея и това е причината, поради която не го е получил. Това обаче си остават само догадки. След този инцидент, засегнат в най-светите си чувства, Яворов погребва любовта си към Дора Габе. Този период от живота й оставя дълбок отпечатък в нейната памет:

“(По онова време) аз бях много тънка... Който ме погледнеше, се спираше... Те, мъжете, всякога ме харесваха. Не зная защо... А за Яворов – да... Какви очи имаше! Да, огромни... Нито веднъж не ме е целувал. Нито веднъж на “ти” не ми е проговорил... (Че ме обича) се разбираше от писмата... (Коя любов беше единствена за мене?)Яворов, Яворов, защото и до днес не мога да го забравя. Понякога идваше (в живота ми) някой, но той не изместваше Яворов, не!... А що се отнася до раздялата ни, клюките за нашите отношения, сведени до баналност, пълзели из интелектуалните среди в София, стигнаха и до мене в Женева. Едни се сърдеха на Яворов, защото не им обръща внимание, други завиждаха на мене.”

1906 година започва за Яворов с едно внезапно възникнало ново любовно увлечение. Този паметен ден на Яворов за първата му среща с Мина Тодорова той ознаменува със стихотворението, написано същия ден – 25 март 1906 година – “Благовещение”.

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Прохладен лъх от ангелско крило,
                о ангел, о дете,
зефирен лъх от ангелско крило
сред зной облъхва моето чело;
отпаднал ме лелее нежен сън...
Зора се зазорява вън.

Мелодия неземна сред нощта,
                о песен, о дете,
мелодия вълшебна сред нощта
лелее и приспива мисълта:
зора се нова зазорява вън
и празничен се носи звън.

Душата ми тъгува и мълчи,
                о сълза, о дете,
душата ми бленува и мълчи -
и тихо капят сълзи от очи:
аз слушам празнично тържествен звън
през утрен сън, уви, през сън...

 В памет на най-сината си и трагична любов Яворов записва в Парижкия си дневник чувствата, които са го вълнували след срещата му с Мина преди четири години:

“Тогава тя нямаше още 16 години. То беше ден Благовешение. Блага вест я нарекох аз в моя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия, сред поле през май, покрито с цветя, подобна на една лилия, от  която не е по-бял снега, по висока от другите, но навела своята аромтна главица. Тя радваше очите ми – и опияняваше душата ми....”

Вдъхновен още от първия си досег с очарованието на Мина, Яворов включва в поредната книжка на “Мисъл” явно посветеното на нея стихотворение “Две хубави очи”.

За ефекта, който оказва върху Мина стихотворението, разказва Райна Тодорова, съпруга на брата на Мина Петко Тодоров:

“(В Елена) се получи “Мисъл” на адрес: Мина Тодорова. Вечерта тя ми чете стиховете на Яворов “Две хубави очи”. Чете ги с възторг и беше поласкана, че той й оказва такова внимание и че тя го е вдъхновила да напише хубавите стихове. Какво по-естествено за едно 16-годишно девойче, което току-що се пробужда за любов! Ние обаче я считахме за много малка и с крехко здраве.”

Между Яворов и Мина започва кореспонденция, която сама по себе си може да бъде окачествена като поезия. Любовта между тях е почти нереална и неземна, изцяло платонична. В стиховете си поетът нарича момичето “ангел”. Мина Тодорова също има поетични наклонности. Публикувала е свое стихотворение в проза в престижното столично списание “Художник”, в което между другото рисува и есенната картина:

“И есенните листи капят ли, капят безшумно. Есен е отдавна дошла. Времето приспива земята с тъжна и сладостна песен. Черни големи облаци бързат по небето, бързат кой знае накъде. Минават ята жерави, минават безспирно, съзерцателният им вик пронизва мъглата, както пронизва клетва на майка, разделена от първа рожба, на несретник, вечно гонен по чужбина...”

През юли 1906 година  министърът на народното просвещение Иван Шишманов съобщава на Яворов, че ще бъде изпратен, заедно с Кирил Христов и Елин Пелин, на дългосрочна командировка в чужбина. След като научава това, Мина му изпраща следното писмо:

“И тъй, Вие заминавате? Щастливец! На добър час! Заминаването ми за странство е още нерешен въпрос. Моето желание е да  отида на 25 т. м.(август) в София и да постъпя в гимназията, а на родителите ми – да замина чак в късна есен за Дрезден.”

В деня след получаването на това писмо в живота на Яворов се случва събите с фатално за бъдещето му значение – на излет в голяма компания до Драгалевци той се запознава с красивата дъщеря на починалия преди три години бележит български държавник, четири пъти министър-председател на България – Петко Каравелов, Лора Каравелова. За нея се носят слухове, че е развалила годежа си с д-р Иван Дренков, секретар на Търговската камара в Русе, и е имала романтично приключение с младия дипломат Петър Нейков. Дали по същото време Яворов е знаел тия подробности от богатото вече минало на едва 20-годишната Лора, е неизвестно. Сигурно обаче е знаел, че тя произлиза от знатно семейство с голям обществен престиж. Заинтригуван е същевременно от красотата и интелигентността на Лора.

На 6. септември пристига заедно с колегите си в Нанси, Франция и решават да останат. Продължава да си пише с Мина и на 25. септември получава известното писмо с редовете: “Всички тук са зле настроени против Вас... Не мога да си дам сметка какво ще излезе от това. Аз съм толкова млада, а Вий сте поет” – послужили за мото на цикъл Яворови стихотворения. В началото на октомври писмо от Яворов до Мина предизвиква скандал в дома на Тодорови. В кн. 9 на “Мисъл” от същата 1906 година е публикуван цикълът стихотворения “Писма. Денят на самолъжата.”. Тази публикация разгневява братята на Мина, когато разбират, че мотото е из писмо на сестра им.

Отношенията помежду им са подновени едва през 1907 година, когато на 12. август Мина пристига в София, където Яворов вече се е завърнал, и му пише.  Те започват да се срещат тайно, но през март 1909 в дома на Тодорови узнават и там избухва поредният скандал. През септември същата година Мина Тодорова заминава за Париж без да има възможност да се сбогува с поета. На 5. май 1910 г. Тя постъпва в санаториума Берк на Атлантическия океан. По същото време в молба до министъра на народната просвета Яворов иска да бъде командирован в Париж. На 8.юли пристига в Кале, за да бъде близо до санаториума, където е Мина. Близките й му отказват свиждане. В нощта срещу 13 юли тя умира. Яворов присъства на погребението на следващия ден. Периода от смъртта на Мина до 26. декември поетът прекарв в Париж, където ходи на гроба й и пише “Философско-поетически дневник” и драмата “В полите на Витоша”. Среща се и с Лора Каравелова, която е пристигнала в Париж от Лондон.

На 1.септември 1911 година следобед Яворов посещава дома на Лора Каравелова, където вероятно между тях се е състояло обяснение за чувствата им.

Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието му и го ослепява.

Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.

В 11 часа на 18. октомври започва опелото в катедралата “Света Неделя”. Църквата е препълнена. От катедралата до гробищата ковчегът се носи от македонски революционери. Улиците са препълнени с хора...

Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет - Пейо Яворов.