* * *
Топлината на нощта се сви до един радиатор.
И тя мълчи, когато те целувам.
Притихнала и заскрежена,
мълчи нощта, и когато ме откриваш.
Мълча и аз, когато те намирам.
Вълна, след нея друга
в очите ти прииждат,
разбиват каменни стени, разпенват
замръзналото тяло на нощта...
Надявам се, дано разбираш,
колко странно – без мисъл и заслуга -
сега съм там, където чайки
времето предат и вик след вик
върху вълни го нижат.
Сред пясъчни тела се то мени
и песен във фибри вятърни звучи.
И кафеджията е също там,
но някък странен и чудат.
И чувам сам, че ти говоря.
И усмивката ти още виждам -
отблясък, като пръски сред вълни,
и топъл повей сред крила на чайки.
Ръцете ти до чашите с кафе
на масата лежат красиви,
като малки бели лодки край брега...
Чудатите мъже по бански
разтварят се и чезнат във морето.
Оставаме сами край масата с кафе,
и аз и ти сред ято чайки скрити,
които времето с крила извайват,
сред пясъчни тела менят –
творят море в небе и пресъздават,
морски гатанки по котешки мълвят
и по звезди гадаят.
Докато нощта се свие до един радиатор
и птиците заспят,
когато ме откриваш,
и аз когато те намирам.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитър Ганчев Все права защищены
Поздрави, Белоснежке! Поздрави, Иво!
