* * *
Песъчинка след песъчинка <?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Смисълът проплъзва се по моите нозе
Снежинка след снежинка
Рони се и отчаянието по моето лице
Търсейки тези следи
Изгубени като малко самотно дете.
Плъзва звук по скъсана струна и макар и размит, там нейде трепти
Дори и с време не може да бъде затрит,
Но тихо гасне в тъмата уви,
Щом вижда как звездата му вече не свети, а последни думи мълви
Нощта пропива светлия ден с тъмнина,
В огледалото виждам как плаче луната
Това ли е моя образ сега?
В погледа празен чувам единствено:
Къде е ? Къде е искрата?
И чувствата в бледни облаци
Отминават през моите ръце
А земята тръпне жадна и суха
Събрана в шепите на моето сърце
Чакащо отговор:
“Къде е дъждът ? Къде?”
Вървейки през тази пустинна градина,
Опитвам се да усетя всяка следа,
Която вятъра в черните дюни оставя
Нейде дълбоко в моята душа
Тук цветето всичко си има
Отвън цъфти с пълен разкош
Но с вътрешност от скръб и отчаяние прогнила сама
Щом няма болка при забития в корените му ножХотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Антония Русанова Все права защищены
Малко е тъжно,но пък за сметка на това е изпълнено с чувство и нежност!
