* * *

Ще разтворя гръдта си

и ще изтръгна сърцето

- което тупти;

То не ми е нужно вече,

от него само ме боли.

Ще го нарежа на парченца,

както бе разбито всеки път

и после ще го смеля;

не искам някой ден,

подтикната от глупава надежда

- да го събирам пак.

И свободно ще поема в гадния живот,

и няма да усещам вече болка

и няма да стоя с разплакани очи.

Душата си ще я затворя зад каменни стени.

И от погледа ми искрен

ще останат само красивите очи!

Но те не ще обичат никой,

на никой няма да шептят,

ще бъдат простичко красиви,

но безизразни, без плам!

Ще бръкна и в мозъка дори,

за да извадя оня регулатор,

който би могъл да върне в мен

онази глупава надежда,

която крепи ме всеки ден.

Него по реката ще го пусна

течението да го отнесе

и превърната на нищо

животът ми щастлив ще потече.

С тълпата ще се слея

и няма да ме забелязват веч,

а аз щастлива ще живея

– осъкатена като всички тях!

Няма стихове да пиша,

няма да мечтая с дни,

няма да съм тъжна и ридая,

няма никога вече да боли!

Няма да обичам и да чуствам,

няма да обливат сълзи моите страни,

Аз просто ще живея

и нивга вече да творя!