* * *

И тръгвам нанякъде, загубила пътя си
в раницата прибрала спомена за дома си,
албума със снимки
                 и болките от обичане...
Зад мене вятър разнищва
                 следите ми,
да не би случайно
някой да ме настигне.
Над мене слънцето- жълтото-
се скрива зад облак, щом го погледна,
сякаш крие очите си
да не видя във тях лъжите му.
Вървя нататък,
          нопът не намирам,
и е болка душата ми. Спирам.
И е жалка съдбата ми,
на топка се сгърчила
пред вечерният огън
опърлил крилете ми,
иска за миг да почине,
преди да родя НАДЕЖДАТА,
преди отново да се усмихна,
преди да стана бяла спасителна
                             птица,
възкръснала от пепел
на самотен вечерен огън,
за да изсипя от раницата си
болката, спомена за дома ми;
да подредя под небето снимките,
избледнели до бяло,
да събера забравата- нямата-
и да се върна при хората
да лекувам душите им.

                    София, 97г.