Градът е мътен, а нощта като прокоба...
Градът е мътен, а нощта като прокоба
е спуснала злокобната си тежест
над стъклените светлини.
И сякаш стадо от животни
притискат хълбоците къщи,
избелели от страх.
А аз се връщам тъжен.
Пиян съм до насита.
И също пияна, болна ли старица
от ъгъла ме вика, маха ми със длани
развети в тъмното, сякаш черни коренища.
Не искам да я знам... И тя не ме познава.
Един за друг сме сенки, улица ни срещна
и улицата ще ни раздели...
Пресечката е близо.
Отгоре бели гларуси летят и някого оплакват.
Снежинки пух са техните неволи.
И те летят, летят и после тихо падат.
Какво ли бих могъл на всичките да кажа?...
Дано издъхне пияната старица.
Дано да ме напсува на раздяла.
За мен ще мисли макар за малко някой.
Дори и да ме псува със омраза.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Светослав Иванов Все права защищены
