Изгубено доверие
Спомням си мига,когато ти ми каза,
че искаш някъде да ида
да ти дам свобода.
Детето спеше, взех го на ръце,
студът сковаваше лицето ми,
по-страшна бе обидата в сърцето.
Преди да легна до детето,
замислих се, защо така
поиска да сме далече,
нали аз бях твоята жена.
Облякох се, целунах дъщеря си
решена да се върна в общия ни дом,
и да потърся отговора.
Студени празни стаи тишина..
замислих се, къде ли си сега,
седнах в кухнята сама.
Дочух стъпки пред входната врата,
но ти не бе сам, със теб бе тя
заради,която ни прокуди.
Не можех да повярвам на слуха си
нападнаха ме хиляди въпроси
не можеше устата ми да замълчи.
-Във кухнята съм,аз съм тук-
пророних тихо да ме чуеш,
а ти излезе с нея вън.
Мълчах, не вярвах и не исках,
ала защо посреднощ се върнах,
живота си мразех и проклинах.
Не нея, нито теб,а себе си.
Не знам кога се върна после.
А после молеше ме да простя,
да бъдем заедно отново,
напомняше ми, че имаме си дъщеря
че с тебе сме едно семейство.
Момент.. поспри,не аз забравих,
не аз ти изневерих,
но не ме боли,
не ми е тъжно даже.
Научих се да скривам ядовете
и неизменно да се справям
сама със своите беди.
Тогава ти простих,а после също
научих се поне това ,да прощавам,
но вече в теб не вярвам.
Всеки пътека си има,
носи болката своя ранима,
моята вече има си име
доверие,което се срина.
Минаха много години
пак се повтори същото,
но вече не аз съм съм губеща
защото няма какво да изгубя.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Джейни Тод Все права защищены
