КАТО ЗАДЪХАНИ КОНЕ
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Като задъхани коне, пръхтящи, потни
сезоните препускаха и ето - пръскат бяла пяна
дърветата, миришещи на страст, и сякаш първа младост
опитват трепети и нежни ласки.
И въздухът е чист, проплаква дъжд и сипе благост
над влюбени момичета - цветя във парка
разцъфнали в измокрените пейки.
И всеки стрък е жив, треви се любят, дишат, страдат.
В очите на една невинна птичка
надникнало сред сплетените клони
съдържа се началото и края.
И беше слънце, бяха бури, сняг, и ето - вяла,
уморена, стара, белокоса баба
при мен приседна, трепкаща десница
едва прикрепя дървената тояга.
И дълго време, потна, запъхтяна
едва намери сили тихо да ридае
за нещо недочуто, което зная…
И после пак да замълчи.
Ето - залез, огнен като злато,
ръждив покрая, сякаш жива рана.
Внезапно облаци откриват небосклона
и става тихо, кротко, ясно,
спокойно, както е красив покоят…
За миг изправен, нежен вятър духа
и милва с длан напуканото чело.
Усмихнат, благ, и без да се покая,
пристъпвам…сетна стъпка правя.
Високо враните за сбогом грачат.
Зад мен старицата се кръсти, благославя.
И пада непрогледна нощ.
Накрая.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Светослав Иванов Все права защищены
))))
