Мълча...Не ми се казва нищо.
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Мълча…Не ми се казва нищо.
В прозореца се вглеждам дълго вечер
и гледам светлините вън, там хора ли живеят?
- Ядат, плодят се, мърдат, спят…
Животни сякаш.
И гледам ги без думи, те движат се без звук.
Делят ни сякаш стъклени прегради.
А всъщност съм един…животно като тях.
В клетката навряно…Напивам се и спя
И спя безсвястно, събуждам се така…
Че гледам утрото с омраза. После- нищо.
Пилея дните си…И ето- малко
останаха навярно- кръвното, сърцето…
По дяволите!...Все едно…И даже-нека!
Да блесне взрив, скалите на небето
да рухнат долу, да сринат градовете
създадени без мен…
Но стига! Безразлично е небето
залепнало отвън на хладния прозорец.
И аз мълча. И то мълчи.
Оглушителна е само тишината.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Светослав Иванов Все права защищены
